Нямаме и структура, която да действа безстрашно и да влезе на Цацаров доректно с бутонките. Защото това е, което той заслужава заради мутренския подход, с който оказва натиск на разни хора.
Тази и още други тези във връзка със скандала Цацаров – Сашо Дончев застъпвам в „Денят с Веселин Дремджиев“, цялото предаване можете да достъпите -> тук.
Опасността от Ердогановия референдум предлага и шансове, от които България е длъжна да се възползва – с повече хладнокръвие, прагматизъм и играейки активна роля в Европейския съюз.
Тази теза развивам при Владимир Сиркаров в предаването Денят Он Еър в съвместното си участие с Мартин Табаков. Цялото предаване можете да гледате -> тук.
Дали Ердоган действително спечели „референдума“ ще узнаем до няколко дни. Евентуално. А може би никога.
Неговият резултат е дълбоко разделено общество, където едни в тълпата си подават туба бензин, докато други бъркат в джобовете си за запалка. Слава Богу, без особени инциденти. Засега.
Нейсе, ще кажат някои – и до провеждането на плебисцита Турция нямаше институции, достатъчно силни, че да възпрат Ердоган. Който успешно се справи със съдебната власт, полицията и военните, затвори критични медии и прати журналисти и опозиционери в затвора. Особено от миналата година насам режимът му систематично вади зъбите на точно онези служби и звена, които в демокрациите предотвратяват злоупотреби с власт.
От неделя вечерта е ясно, че Ердоган е вече всемогъщ султан и конституционните изменения са тук, за да бетонират постигнатия досега „напредък“. С агресивната си националислямистка линия той се оформя като безспорно най-тежкото главоболие за либералните демокрации в Европа. За добро или за зло Ердоган е онова, което Орбан никога няма да посмее да бъде.
Разбира се, в България не можем и не бива да сме безразлични. Tурция е партньор в НАТО, важен фактор в Близкия Изток и домоуправител на едно от най-големите струпвания на бежанци от конфликтите в Сирия и Ирак, както и мигранти от Йемен и Сомалия та все до Афганистан и Бангладеш. Но Турция ни е важна и заради 8,8% от българските граждани, които се самоопределят като турци. И в голямата си част изпитват силна емоционална привързаност към югоизточната ни съседка, следейки особено изкъсо какво се случва там. А с илюзиите, че турската политика не иска да бъде фактор в България, се разделихме веднъж завинаги покрай откритата агитация сред изселниците ни да подкрепят „Обединение ДОСТ“ на последните парламентарни избори у нас.
Нека обаче се вслушаме в германския вицеканцлер и министър на външните работи Зигмар Габриел, който още в нощта след референдума призова към хладнокръвие и прагматизъм. Защото тъкмо тези качества ще бъдат ключови за последващите ни политически решения и действия. Което включва да си признаем, че сме зависими от Турция и в частност от настроенията на тънкокожия ѝ президент. И по отношение на пребиваващите там бежанци и мигранти означава – като държава членка на ЕС – да бъдем двигателят за създаване на истинска общоевропейска гранична защита, вместо да продължаваме да аутсорсваме това си задължение на Анкара. И да имаме не само ясен план, но и политическата воля как да действаме в случай, че правоверният Тайип реши да спази обещанието си да ни „удави в бежанци“.
Хладнокръвие и прагматизъм означават още да не се подаваме на провокациите, на които ще разчита Ердоган – той обикновено търси лична конфронтация, за да се докаже като силния владетел, който защитава своята страна. Тази услуга не бива да му правим. Българо-турските отношения, които вече са силно обременени от изборите насам, са прекалено важни, за да зависят само от един човек, пък бил той и цял султан.
И на финал нека си припомним, че конституционните изменения влизат в сила през 2019, а на Ердоган предстои да бъде (или да не бъде) преизбран преди това. Да не забравяме и резултата на участвалите в референдума турски граждани у нас. Да се подсетим, че нашите изселници в мнозинството си са светски настроени хора, които не са забравили що е то безконтролна диктатура. Да отчетем също, че с „не“ гласуваха буквално половината от всички хора в Турция. Особено онези от големите градове начело с Истанбул, Анкара и Измир, както и от икономически развитите региони на страната. Което свидетелства за наличието на жизнено гражданско общество, на което да обръщаме внимание и при нужда даже да поддържаме. То е искрицата надежда на фона на цялата трагедия. И голямото изпитание за политическата ни зрялост.
Снимка – milletinadami2023 на Instagram
Приоритетите на новата правителствена коалиция вече са факт. Прегледах ги и не съм впечатлен от инвестираното празнодумство, ама въобще.
Ето защо:
Тук има заклинания за продължаване на евроатлантическия курс и някакви намеци, че България ще се движи в групата на по-бързоскоростните държави-членки на Евросъюза. Говори се и за предстоящото ни през 2018 г. председателство. Оставам с впечатлението, че приоритет ще е темата „миграция“, конкретно евентуалният натиск откъм Турция. Което принципно е ок – това е въпрос, който може да се реши устойчиво само на европейско равнище.
Очаквах да видя конкретни предложения, но уви. Говори се само за „по-радикална реформа на Дъблинския регламент, така че тежестта при обработване на молбите за международна закрила да не се поема само от държавите на предна линия.“
Тук е прословутото увеличение на минималните пенсии. Първо на 180, а после и на 200 лева.
За пенсионна реформа с цел устойчивост и най-вече доверие в системата – нищо. Ни-щич-ко.
Не, надежда всяка тука оставете – няма и дума за реформа в МВР.
Битовата престъпност щели да борят с нов закон за частната охранителна дейност. Ок, да видим.
По-нататъшната интеграция в Европейската финансова инфраструктура – ОК
Единният банков съюз и Еврозоната са естественият ни път на развитие след изпълнение на всички критерии – ОК
Стремеж към балансиран бюджет, т. е. ще гледаме да не задлъжняваме много-много, но не обещаваме – НЕ Е ОК
„Активно сътрудничество с военно-патриотичните съюзи и други неправителствени организации за патриотичното възпитание на младежта и съхраняването на традициите на българската армия“ – какво по дяволите е това???
Приемане на нов Антикорупционен закон – рециклиране на предложения в 43-то НС или съвсем нов?
До края на 2018 г. да бъдат изпълнени 17-те препоръки от 10-годишния доклад по Механизма за сътрудничество и оценка – това означава сериозно разритване на кочината, наречена „прокуратура“. Ще посмеете ли верно?
Предвидени са нов Наказателен кодекс, както и нови Наказателно- и Гражданско-процесуални кодекси. Това означава сериозна работа, но и изоставяне на всякакви идеи за (продължаване на) правосъдна реформа на устройствено ниво – Конституция и Закон за съдебната власт.
Отпадане на делегираните бюджети – ОК
Привличане на нови учители чрез удвояване на учителските заплати – проблемът не е от вчера, неясно защо не бе решен досега.
Повече професионално (дуално) образование + партньорство с бизнеса – стара мантра, защо да вярваме, че ще го реализират сега?
Гарантиране неприкосновеността на учителите – това без реформа в МВР и правосъдието не е ясно как ще става.
За НЗОК казват само, че започват демонополизация. Кой, как, в какви срокове – засега ще трябва да питаме звездите.
Чета „Реално изпълнение на предвиденото в Закона за хазарта отчисление от 10% за Националния фонд „Култура” и се питам къде са отивали тези пари досега?
В останалата част е само повече държавно финансиране, т. е. още повече от същото, т. е. още повече соц.
От главата на тази „Швейцария на българската мафия“ видимо няма да падне и косъм. Съдейки по 5-те реда бла-бла, всичко остава по старому. В това число и непрозрачността на ценообразуването и високите сметки за потребителите.
Сума сумарум много празни приказки вместо да ни кажат „Другари, бъдете си рахат, защото нищо няма да се случи. Ни добро, а ако е рекъл Господ – и нищо лошо. Просто бетонираме застоя :)“
Снимка – от страницата на ПП ГЕРБ
Румен Радев се включи в президентската надпревара уж за доброто на България. В кампанията си питаше защо строят магистрали, щом цари безпътица. Обеща възстановяване на изгубеното по време на омразния преход достойнство на хората.
И те му повярваха и го избраха, а малко по-късно той встъпи в длъжност.
И се почна.
Назначи може би най-слабото служебно правителство, откакто Конституцията ни предвижда такова. Което пък се счупи от (ново)назначения, но не можа да се справи с единствената си истинска задача – да проведе честни избори за Народно събрание.
Междувременно показа пълна аматьорщина на международния паркет.
А сега се юрна да „укрепва разклатения ни имунитет“.
Смелчага е, ще кажат някои. О, да – без спор. И то такъв, че дори не смее да назове нещата с истинските им имена. Заплаха за имунитета? Ок, но откъде? От Турция? Аха, но само от там ли? А от Матушката? Дето хакерите ѝ бяха на почивка по време на изборите у нас? Въпроси над въпроси, на които летящият юнак като да се свени да отговори.
Разбира се, че действията му са прозрачни. И те са насочени към може би икономически най-свободните, поради което и най-критичните, измежду нашите сънародници.
Хората, които не се плашат да питат Бойко Борисов какво вижда, когато се погледне в огледалото. Които не могат да бъдат държани в зависимост с назначения в администрацията или във фирми, зависими от еврофондене, субсидиевъдство или поръчкарство.
Та, целта на Радев и решетническото му задкулисие е да ограничи вота тъкмо на тези хора. И показва, че залогът за тях е голям, щом не се свени да престъпва Конституцията, като натиска правителството да възобнови обсъждането на спорните изменения за уседналостта. Да, сега то е служебно и „негово“, но бившият шеф на Военно-въздушните сили няма да сбърка, ако остави „Наръчника на летеца“ малко настрана и повече се фокусира върху основния закон на държавата.
За да се увери, че
Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция.
И да престане да внушава страхове от изселниците в Турция – те така или иначе гласуват с отмъщение. Но този процес няма да е вечен и искаме ли те най-сетне да почнат да избират нещо различно от ДПС (или отскоро също ДОСТ), то най-добре да ги оставим да гласуват лесно, вместо постоянно да ги затрудняваме. И в някакъв момент обрат ще има, това е сигурно.
Засега обаче президентът ни предпочита да хибридничи и да държи като заложници доста по-многобройните ни сънародници в Европа и Северна Америка. Немалко от които му дадоха гласа си.
С което постепенно се оформя като тотал щета не само за тях, но и за всички нас.
Знаете какво се случи миналата седмица в сирийския град Хан Шейхун – атака с химическо оръжие, която уби най малко 80 и рани сериозно над 100 души, голяма част от тях – деца.
Който и да стои в основата на тази атака, е извършил ужасно военно престъпление. И това е така, защото използването на химически оръжия е забранено по силата на международното право и редица национални законодателства.
Женевският протокол от 1925 г. е първото междудържавно споразумение, което осъжда и забранява използването на химически и бактериологични средства по време на война (тук статия в Уикипедия на български, а тук текст на протокола на английски).
През 1993 г. протоколът е последван от Конвенцията за забрана на разработването, производството, натрупването и използването на химическо оръжие и за неговото унищожаване (тук текст на конвенцията на английски и малко инфо от сайта на нашето Министерство на отбраната). Страна-съдоговорителка по тази конвенция е и България.
Нашият Наказателен кодекс гарантира забраната за използването на такива оръжия в противоречие с международното право, като я предвижда в своята глава XIV – Престъпления против мира и човечеството, конкретно Престъпления против законите и обичаите за водене на война.
Чл. 415 от НК предвижда, че
(1) Който в нарушение на правилата на международното право за водене на война използува или заповяда да бъдат използувани ядрено, химическо, бактериологическо, биологично или токсично оръжие или непозволени средства или начини за водене на война, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години.
(2) Ако от това са настъпили особено тежки последици, наказанието е лишаване от свобода от десет до двадесет години или доживотен затвор без замяна.
Подобни норми следва да са залегнали в наказателните закони на всички държави-съдоговорителки по Конвенциятаза за забрана на разработването, производството, натрупването и използването на химическо оръжие и за неговото унищожаване. Това трябва да е случаят и в Сирия, която я е ратифицирала през 2013 г.
През 2014 г. прилагащата Конвенцията „Организация за забрана на химическите оръжия“ обявява, че е получила запасите от химическо оръжие на Сирия, но генералният ѝ директор Ахмет Узумджу признава, че не може да удостовери дали правителството на Башар Асад е предало всичко и в действителност не притежава повече.
Съмнението, че все нещо е останало в близкоизточната държава, е налице най-късно от миналата седмица. Взетите проби от почви в района тепърва ще се тестват в подходящи лаборатории, но извършената в Турция аутопсия на 3 от жертвите еднозначно потвърждава употребата на забранени химически оръжия.
Предполагам, всички сте видели кадрите на умъртвените възрастни и деца в Хан Шейхун. Кадри, запечатали ужасна трагедия вследствие на още по-ужасно престъпление. Което си има извършител и той рано или късно ще отговаря за него. Сигурен съм, че няма да излезе сух от водата и ще си получи заслуженото. Без значение дали завършекът му ще бъде като на Садам Хюсеин или пък като на Муамар Кадафи.
Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 на Flickr
Една от тезите, които застъпвах в студиото на „Денят On AIR“ с водещ Владимир Сиркаров. Говорихме още за Брекзит и какво правим от тук нататък. Цялото участие можете да гледате -> тук.
Гостувам на Васко Мавриков в предаването му „Резонанс“ по телевизия Евроком.
Минахме през целия спектър от теми: резултата на Да България, драмите вдясно, какво да очакваме от 44-то Народно събрание, като на финал не пропуснахме и Слави Трифонов.
Запис към цялото участие -> тук.
https://www.youtube.com/watch?v=iFeEAN2-_1M
За правосъдието, ролята на прокуратурата и въобще какво бих направил като народен представител от #Да16 в 24 МИР с преференция 2.
Вече е черно на бяло – проверка на Министерството на здравеопазването, завършила с доклад от 127 страници, рисува кошмарни картини от управлението на Фонда за лечение на деца.
Например
И това вероятно е само върхът на айсберга.
Лошото е, че не е нещо ново, както и че не е ограничено само до Фонда за лечение на деца. Такава мизерия цари буквално навсякъде в държаватa. Не толкова материална, колкото морална. В която и нейна структура да бръкнем, ще се натъкнем само на неуредици, проблеми и нарушения от всякакъв характер. Които ни носят загуби и вреди. Или дори заплашват живота на нашите деца. Знам, че го знаете. Знам, че знаете, че е така от години. Може би от десетилетия. Знам, и че по време на избори всички досега са ни обещавали решаване на всички тези проблеми. И са се проваляли. Знам, че знаете и това.
Сега пак тече предизборна кампания – на 26-ти март ще избираме ново Народно събрание. Оттам следва поредното правителство, което ще иска да прави всичко наново – от назначенията та чак до автомобилния парк. Пак всички обещават всичко, но все бягат от най-важното – стабилни институции. С компетентни служители, работещи в наш интерес, вместо паразитиращи върху доходите ни неграмотници, разчитащи на шуробаджанашки социален патронаж.
Отново имаме избор – да караме като досега, или да вкараме прът в колелата на порочната практика. Да изберем онези, които досега работиха само за собственото си преизбиране и убедително бяха част от проблема. Или да се доверим на други, които заложиха всичко за постигане на устойчиви институции и върховенство на закона и така доказаха, че ще бъдат част от решението.
Казвам ви всичко това като кандидат за народен представител в 24 МИР в столицата, издигнат от коалиция „Да, България!“. Казвам ви го като отговорен човек. Приел да участва с условието, че не идваме за повече от същото, а за да предложим и приложим работещи решения. Знам, че можете да направите разлика, затова и общото ни очакване е прокуратурата да се намеси и да започне с разплитането на кълбото глисти във фонда. Не да направи поредната показна акция, а да докаже пред обществото, че може поне веднъж да си свърши работата.
Ние можем и трябва да я държим отговорна. Лично поемам този ангажимент, като народен представител да направя всичко необходимо за решаването на този случай. Чрез създаване на парламентарна комисия, въздействие върху Министерство на здравеопазването и публично поддържане на темата, така че прокуратурата да не се измъкне за пореден път. Ето затова на 26-ти март разчитам на вашата подкрепа!
