Опасността от Ердогановия референдум предлага и шансове, от които България е длъжна да се възползва – с повече хладнокръвие, прагматизъм и играейки активна роля в Европейския съюз.
Тази теза развивам при Владимир Сиркаров в предаването Денят Он Еър в съвместното си участие с Мартин Табаков. Цялото предаване можете да гледате -> тук.
Дали Ердоган действително спечели „референдума“ ще узнаем до няколко дни. Евентуално. А може би никога.
Неговият резултат е дълбоко разделено общество, където едни в тълпата си подават туба бензин, докато други бъркат в джобовете си за запалка. Слава Богу, без особени инциденти. Засега.
Нейсе, ще кажат някои – и до провеждането на плебисцита Турция нямаше институции, достатъчно силни, че да възпрат Ердоган. Който успешно се справи със съдебната власт, полицията и военните, затвори критични медии и прати журналисти и опозиционери в затвора. Особено от миналата година насам режимът му систематично вади зъбите на точно онези служби и звена, които в демокрациите предотвратяват злоупотреби с власт.
От неделя вечерта е ясно, че Ердоган е вече всемогъщ султан и конституционните изменения са тук, за да бетонират постигнатия досега „напредък“. С агресивната си националислямистка линия той се оформя като безспорно най-тежкото главоболие за либералните демокрации в Европа. За добро или за зло Ердоган е онова, което Орбан никога няма да посмее да бъде.
Разбира се, в България не можем и не бива да сме безразлични. Tурция е партньор в НАТО, важен фактор в Близкия Изток и домоуправител на едно от най-големите струпвания на бежанци от конфликтите в Сирия и Ирак, както и мигранти от Йемен и Сомалия та все до Афганистан и Бангладеш. Но Турция ни е важна и заради 8,8% от българските граждани, които се самоопределят като турци. И в голямата си част изпитват силна емоционална привързаност към югоизточната ни съседка, следейки особено изкъсо какво се случва там. А с илюзиите, че турската политика не иска да бъде фактор в България, се разделихме веднъж завинаги покрай откритата агитация сред изселниците ни да подкрепят „Обединение ДОСТ“ на последните парламентарни избори у нас.
Нека обаче се вслушаме в германския вицеканцлер и министър на външните работи Зигмар Габриел, който още в нощта след референдума призова към хладнокръвие и прагматизъм. Защото тъкмо тези качества ще бъдат ключови за последващите ни политически решения и действия. Което включва да си признаем, че сме зависими от Турция и в частност от настроенията на тънкокожия ѝ президент. И по отношение на пребиваващите там бежанци и мигранти означава – като държава членка на ЕС – да бъдем двигателят за създаване на истинска общоевропейска гранична защита, вместо да продължаваме да аутсорсваме това си задължение на Анкара. И да имаме не само ясен план, но и политическата воля как да действаме в случай, че правоверният Тайип реши да спази обещанието си да ни „удави в бежанци“.
Хладнокръвие и прагматизъм означават още да не се подаваме на провокациите, на които ще разчита Ердоган – той обикновено търси лична конфронтация, за да се докаже като силния владетел, който защитава своята страна. Тази услуга не бива да му правим. Българо-турските отношения, които вече са силно обременени от изборите насам, са прекалено важни, за да зависят само от един човек, пък бил той и цял султан.
И на финал нека си припомним, че конституционните изменения влизат в сила през 2019, а на Ердоган предстои да бъде (или да не бъде) преизбран преди това. Да не забравяме и резултата на участвалите в референдума турски граждани у нас. Да се подсетим, че нашите изселници в мнозинството си са светски настроени хора, които не са забравили що е то безконтролна диктатура. Да отчетем също, че с „не“ гласуваха буквално половината от всички хора в Турция. Особено онези от големите градове начело с Истанбул, Анкара и Измир, както и от икономически развитите региони на страната. Което свидетелства за наличието на жизнено гражданско общество, на което да обръщаме внимание и при нужда даже да поддържаме. То е искрицата надежда на фона на цялата трагедия. И голямото изпитание за политическата ни зрялост.
Снимка – milletinadami2023 на Instagram
Румен Радев се включи в президентската надпревара уж за доброто на България. В кампанията си питаше защо строят магистрали, щом цари безпътица. Обеща възстановяване на изгубеното по време на омразния преход достойнство на хората.
И те му повярваха и го избраха, а малко по-късно той встъпи в длъжност.
И се почна.
Назначи може би най-слабото служебно правителство, откакто Конституцията ни предвижда такова. Което пък се счупи от (ново)назначения, но не можа да се справи с единствената си истинска задача – да проведе честни избори за Народно събрание.
Междувременно показа пълна аматьорщина на международния паркет.
А сега се юрна да „укрепва разклатения ни имунитет“.
Смелчага е, ще кажат някои. О, да – без спор. И то такъв, че дори не смее да назове нещата с истинските им имена. Заплаха за имунитета? Ок, но откъде? От Турция? Аха, но само от там ли? А от Матушката? Дето хакерите ѝ бяха на почивка по време на изборите у нас? Въпроси над въпроси, на които летящият юнак като да се свени да отговори.
Разбира се, че действията му са прозрачни. И те са насочени към може би икономически най-свободните, поради което и най-критичните, измежду нашите сънародници.
Хората, които не се плашат да питат Бойко Борисов какво вижда, когато се погледне в огледалото. Които не могат да бъдат държани в зависимост с назначения в администрацията или във фирми, зависими от еврофондене, субсидиевъдство или поръчкарство.
Та, целта на Радев и решетническото му задкулисие е да ограничи вота тъкмо на тези хора. И показва, че залогът за тях е голям, щом не се свени да престъпва Конституцията, като натиска правителството да възобнови обсъждането на спорните изменения за уседналостта. Да, сега то е служебно и „негово“, но бившият шеф на Военно-въздушните сили няма да сбърка, ако остави „Наръчника на летеца“ малко настрана и повече се фокусира върху основния закон на държавата.
За да се увери, че
Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция.
И да престане да внушава страхове от изселниците в Турция – те така или иначе гласуват с отмъщение. Но този процес няма да е вечен и искаме ли те най-сетне да почнат да избират нещо различно от ДПС (или отскоро също ДОСТ), то най-добре да ги оставим да гласуват лесно, вместо постоянно да ги затрудняваме. И в някакъв момент обрат ще има, това е сигурно.
Засега обаче президентът ни предпочита да хибридничи и да държи като заложници доста по-многобройните ни сънародници в Европа и Северна Америка. Немалко от които му дадоха гласа си.
С което постепенно се оформя като тотал щета не само за тях, но и за всички нас.
