Т’га за север или на југ от разума

Дискусията дали да се участва в референдум с глас „против“ или да се бойкотира, е стара поне колкото дискусията за или против референдумите и пряката демокрация въобще.

Защо това е така, се видя особено добре в резултатите от историческия референдум, проведен в югоизточната ни съседка на 30.09.2018.

Референдумът е исторически, защото македонските граждани трябваше да отговорят на въпроса

Дали сте за членство во ЕУ и НАТО со прифаќање на Договорот помеѓу Република Македонија и Република Грција?

От своя страна Договорът от Преспа е обхватен документ, подписан от външните министри на Македония и Гърция с амбициозната цел да разрешат траещия почти 27 години спор за името на Република Македония.

Приемливият и за двете страни избор падна върху „Република Северна Македония“. Тук трябва да се отбележи, че това стана след постепенното загърбване на максималистките позиции от двете страни на преговорната маса. Гръцката, например, предвиждаше в името на югорепубликата изобщо да не присъства „Македония“, докато македонската настояваше за решение inter partes, т. е. промяната на името (обсъждани варианти бяха „Горна Македония“ или „Македония-Скопие“) да важи единствено в двустранните отношения между Македония и Гърция, тъй като Република Македония е призната под конституционното си име от 140 държави по света, сред които САЩ и Русия.

Всуе, постигнатото и подписано споразумение предвижда не само смяна на името, но и задължителната му употреба erga omnes, т. е. както в отношенията на Македония с Гърция и всички други държави, така и във вътрешно държавен план – чрез съответно изменение на конституцията на страната.

Договорът търси и постига компромис в употребата на термините „македонец“ и „македонски“. В институционален смисъл те се заменят с „… на Северна Македония“, например „банка на Северна Македония“, „прокуратура на Северна Македония“, „правителство на Северна Македония“. По отношение на гражданството и отбелязването му в документите за самоличност и пътуване в чужбина приетата формула е „македонец – гражданин на Северна Македония“. С оглед наименованието на официалния език страните препращат към формулировката „македонски език“, която е приета в рамките на 3-тата конференция на ООН за стандартизиране на географски имена от 1977. Във всички останали неинституционални хипотези, които указват народностен характер, нашите бракя ще могат да използват „македонец“ и „македонски“ доста по-свободно, примерно „македонски народ“ и „македонска литература“, като в редки случаи (паметници, карти на „Голяма Македония“, фаланги и т. н.) може да е необходимо уточнение, че става дума за античното македонско наследство, което страните по договора признават за част от елинската цивилизация.

Последното немалко македонци възприемат като силен удар срещу своя национален идентитет и това не е учудващо за познавачите на теклите и провежданите в последните стотина години социално-инженерингови процеси по тези земи, за съжаление, дълго изграждани на антибългарска основа.

Реакцията им бе да бойкотират референдума и по този начин да лишат премиера Зоран Заев от необходимата му демократична легитимност.

Бойкотът се превърна в позиция и на основната опозиционна сила ВМРО-ДПМНЕ, макар и официално партията да призоваваше гражданите да действат по съвест. Съществен дял от разпознаваемите ѝ лица като Антонио Милошоски и Филип Петровски или личности близки до нея като професорът по конституционно право Татяна Каракамишева или придобилият печална известност у нас журналист Миленко Неделковски, обаче, открито агитираха за бойкот, използвайки силно антиевропейска реторика, в която главната отрицателна роля често се падаше на България и Румъния.

За капак към кампанията за бойкот се присъедини и президентът на Македония Георге Иванов, който, използвайки речта си пред Генералната асамблея на ООН, обяви, че няма да иде да гласува на референдума.

Горното, наред с течащото на пълни обороти домашно приготовление на айвар, са някои от основните причини до изборните секции да се разходят едва 661 393 гласоподаватели или 36,87% от имащите по официални данни право на глас 1,8 милиона души. Разбира се, тук няма как да не споменем и все по-засилващата се напоследък миграция, устойчиво подхранвана от феномена „бугарски пасош“, който помага на хората да гласуват с краката си, но едновременно с това им пречи да гласуват с бюлетината. Уви, броят гласували е по-скоро малък дори с оглед консултативния характер на  референдума, т. е. да служи много повече като незадължително допитване, а реалното политическо решение да бъде взето от законодателната власт в лицето на „пратениците“ в Собранието. Активността е ниска даже отчитайки непрочистените от „мъртви душѝ“ и поставящи нереално висока кворумна бариера избирателни списъци в Македония – това се вижда при сравнение с излезлите 1,07 милиона на местните избори 2017, съответно 1,18 милиона на парламентарните през 2016.

На този фон внушителният на пръв поглед резултат от 91,48%, изразили подкрепата си за Договора от Преспа, олеква. И едновременно с това усложнява задачата за Зоран Заев да организира нужното за конституционно изменение мнозинство от 2/3 от 120-те члена на Собранието.

Какво вероятно ще се случи от тук нататък?

Понастоящем Заев разполага с подкрепата на между 71-74 депутати. За постигане на мнозинството от 2/3 му трябват между 6 и 9 души. Не е невъзможно те да бъдат спечелени от опозиционната ДПМНЕ. За това ще способства както обстоятелството, че партията на Християн Мицкоски не е единна околко Договора от Преспа, съответно не предлага никаква негова алтернатива, така и очакваното засилване на външния натиск върху нея, включително по линия на ЕНП.

Мицкоски ще бъде изкушен да избира между европейската си политическа кариера и хвърлянето на Македония в криза с крайна цел предотвратявне осъждането на бившия премиер и лидер на ДПМНЕ Никола Груевски и неговия братовчед и бивш шеф на службите Сашо Миялков, както и на участниците в опита за преврат от 27 април 2017.

Не успее ли политическият пазарлък, ще има предсрочни парламентарни избори – тук Заев е много ясен. Но това е последната опция, един вид ultima ratio, ако всичко останало пропадне.

В съвкупността си посоченото дотук вещае гореща политическа есен за Македония, която ще завърши с надделяването на един от двата възможни варианта: независимо колко е тъжно – приемане на Договора от Преспа и смяна на името и конституцията или изпадане в нова външполотическа изолация и липса на каквато и да е перспектива за страната и нейните граждани.

С други думи, изборът пред македонската политика е между т’га за север или все пак на југ от разума.

Лично аз се надявам да е първото.

 

Снимка – моя

Опасността от Ердогановия референдум предлага и шансове

Опасността от Ердогановия референдум предлага и шансове, от които България е длъжна да се възползва – с повече хладнокръвие, прагматизъм и играейки активна роля в Европейския съюз.

Тази теза развивам при Владимир Сиркаров в предаването Денят Он Еър в съвместното си участие с Мартин Табаков. Цялото предаване можете да гледате -> тук.

Ердогановият референдум е изпитание за политическата ни зрялост

Дали Ердоган действително спечели „референдума“ ще узнаем до няколко дни. Евентуално. А може би никога.

Неговият резултат е дълбоко разделено общество, където едни в тълпата си подават туба бензин, докато други бъркат в джобовете си за запалка. Слава Богу, без особени инциденти. Засега.

Нейсе, ще кажат някои – и до провеждането на плебисцита Турция нямаше институции, достатъчно силни, че да възпрат Ердоган. Който успешно се справи със съдебната власт, полицията и военните, затвори критични медии и прати журналисти и опозиционери в затвора. Особено от миналата година насам режимът му систематично вади зъбите на точно онези служби и звена, които в демокрациите предотвратяват злоупотреби с власт.

От неделя вечерта е ясно, че Ердоган е вече всемогъщ султан и конституционните изменения са тук, за да бетонират постигнатия досега „напредък“. С агресивната си националислямистка линия той се оформя като безспорно най-тежкото главоболие за либералните демокрации в Европа. За добро или за зло Ердоган е онова, което Орбан никога няма да посмее да бъде.

Разбира се, в България не можем и не бива да сме безразлични. Tурция е партньор в НАТО, важен фактор в Близкия Изток и домоуправител на едно от най-големите струпвания на бежанци от конфликтите в Сирия и Ирак, както и мигранти от Йемен и Сомалия та все до Афганистан и Бангладеш. Но Турция ни е важна и заради 8,8% от българските граждани, които се самоопределят като турци. И в голямата си част изпитват силна емоционална привързаност към югоизточната ни съседка, следейки особено изкъсо какво се случва там. А с илюзиите, че турската политика не иска да бъде фактор в България, се разделихме веднъж завинаги покрай откритата агитация сред изселниците ни да подкрепят „Обединение ДОСТ“ на последните парламентарни избори у нас.

Нека обаче се вслушаме в германския вицеканцлер и министър на външните работи Зигмар Габриел, който още в нощта след референдума призова към хладнокръвие и прагматизъм. Защото тъкмо тези качества ще бъдат ключови за последващите ни политически решения и действия. Което включва да си признаем, че сме зависими от Турция и в частност от настроенията на тънкокожия ѝ президент. И по отношение на пребиваващите там бежанци и мигранти означава – като държава членка на ЕС – да бъдем двигателят за създаване на истинска общоевропейска гранична защита, вместо да продължаваме да аутсорсваме това си задължение на Анкара. И да имаме не само ясен план, но и политическата воля как да действаме в случай, че правоверният Тайип реши да спази обещанието си да ни „удави в бежанци“.

Хладнокръвие и прагматизъм означават още да не се подаваме на провокациите, на които ще разчита Ердоган – той обикновено търси лична конфронтация, за да се докаже като силния владетел, който защитава своята страна. Тази услуга не бива да му правим. Българо-турските отношения, които вече са силно обременени от изборите насам, са прекалено важни, за да зависят само от един човек, пък бил той и цял султан.

И на финал нека си припомним, че конституционните изменения влизат в сила през 2019, а на Ердоган предстои да бъде (или да не бъде) преизбран преди това. Да не забравяме и резултата на участвалите в референдума турски граждани у нас. Да се подсетим, че нашите изселници в мнозинството си са светски настроени хора, които не са забравили що е то безконтролна диктатура. Да отчетем също, че с „не“ гласуваха буквално половината от всички хора в Турция. Особено онези от големите градове начело с Истанбул, Анкара и Измир, както и от икономически развитите региони на страната. Което свидетелства за наличието на жизнено гражданско общество, на което да обръщаме внимание и при нужда даже да поддържаме. То е искрицата надежда на фона на цялата трагедия. И голямото изпитание за политическата ни зрялост.

Снимка – milletinadami2023 на Instagram