Категория: Политика

Изборите минаха, резултатите са тук, време е за равносметка и тя не е приятна.

Участвах в инициативния комитет, издигнал Лозан Панов като кандидат в президентската надпревара. С убеждението, че издигаме доказал се във времето боец за правосъдие, управленец, достигнал кариерния си връх в съдебната власт, готов да бъде държавник на още по-високо равнище. Проведената от Панов и екипа му кампания ми показа, че съм сгрешил. Не бях част от този екип, като това се отнася до почти целия инициативен комитет, може би с изключение на един-двама души от него. Още в самото начало след регистрацията на кандидатурите в ЦИК дойдоха медийните участия с неясните и дори стъписващи тези. Разбрахме, че това са отправните точки на кандидата ни, които смята да разгръща и надгражда в своята кампания. Дадохме обратна връзка какви са преобладаващите обществени реакции на дотогавашните му изяви, особено след интервюто пред Сводбодна Европа, помните там – със защитата на парламентаризма и неположените усилия за съставяне на коалиция между ГЕРБ и ДПС. Прие се само за сведение с мотива за оперативната самостоятелност на независимия кандидат, който сам определя всичко и съответно сам отговаря за всичко. Добре, си казахме, кандидатът ни е независим и следва да уважим волята му, щом е такава. Велислав Величков го и каза в свое участие в „Седмицата на Дарик“. От там насетне каквото никой не ни поиска, не сме му и давали.

Останалото го знаете.

Ще видите и други становища, представящи ви фактите другояче. За мен е важно да ви дам своето.

Отчитам участието си в това начинание като грешка, за която съжалявам и се извинявам.

Каузата, стояща зад него, обаче си остава. Тя е по-голяма и по-важна от всякакви кандидатури, заради което и аз оставам с нея.

Историческите събития – през погледа на техните съвременници. Захари Стоянов е такъв източник. Участник в освободителното движение, разпознал последвалата подмяна, непосвенил се да ѝ даде вярната, макар и безпощадна оценка.

Такива автори харесвам, тях чета и препрочитам и от тях обичам да споделям на дати като днешната.

Честит празник и приятно четене!

Същото това, което се случи в Княжество България с преврата, после три години стана и в Източна Румелия много в по-малък размер. Там няколко гладници за власт, десетина души идеализатори да имат къща на три ката около Градската градина и да станат притежатели на чифлик с оризова плантация, ето какъв таватур скроиха. Понеже в И. Румелия немислимо беше да се води принципиална борба, то тяхна милост се провозгласиха, че са еметен против тая султанска област, че за тях [е] черен секи паша генерал-губернатор, че тие дигат знамето на съединението с Княжество България. Митинги, демонстрации, бюра, централни и частни — бяха в реда си. Когато ораторите говореха, че тая султанска Румелия трябва да падне, слушателите си блъскаха така сърдечно ръцете, щото от попотените им ръце отскачаха дребни капчици вода. Прекрасно. Но ето че пада старото правителство заедно със своя генерал-губернатор — тамам време за съединение. Как постъпиха в тоя случай ония, които кълняха Румелия, когато говореха огнени речи в митингите, които бяха против секи генерал-губернатор? Не питайте, че ме е срам да кажа. Тие си изпребиха краката кой по-напред да поздрави новия главен управител и скоро-скоро завзеха главните постове, които пущаха на месец по 40–50 лири. Ами „съединението“? Ами „заветната идея“ на народа? Тук му е сега джумбишът я! „Съединението“ се потъпка така жестоко, щото, ако искаше някой да разсърди неговите оратори, то не трябаше да им споменава нищо друго. Доволно бе да им зададе черния въпрос: „Ами съединението?“ Но тие последните господиновци, т.е. на излъжесъединистите, ние се не чудиме твърде много, че така калпазански постъпиха. Те хората искали власт, жадни биле за парички, които за да получат, трябало да измамят, което и сполучиха. Тие са десетина-двадесят души. Но какво да кажем за ония голаци, за тие слепци, които си блъскаха ръцете на митингите, които викаха: „Съществуванието на Източна Румелия е позор“? Първите получиха по 50, 40, 30 и 20 лири, прочее стана „съединението“. А какво получиха ураджиите и слепите? Ни един от тях не си дигна гласа поне за беля да попита: „Где остана съединението? Какво станаха неговите оратори?“ Ужасно! Пази боже от робска тълпа, тежко и горко на такъв народ, който биде като стадо, който има търпение повече от волското.

Но знаете ли какъв [е] плачът на тая тълпа, с какво я нея залъгват, когато хитрите си изтъкат вече платното, когато ураджиите и митингаджиите останат на празна ясла? И това си има леснината. „Абе, господине, ами какво стана с «Историческата» и със «Съединението» — пита някоя овца, която са бѝли на митинг. «Мълчи, бай кмете или бай даскале, недейте подига тоя въпрос — отговаря хитрият лъжлив патриот, който си е изтъкал вече платното, т.е. на комуто капват вече по 20–30 жълтички в месеца. — Европа не дава, бай кмете, не му е сега времето. Не сте ли чули какво е говорил в камарата лорд Драндабулски и как му е отговори от Берлин барон Хептенгевезен? Страшна работа, бай кмете! Султанът, и той не стои мирен: на Бабаалието имало заседание, което се продължавало цели три деня. Никой не знае какво се е говорило там, но ние сме уверени, че за нас се е кроило нещо. От друга страна, ингилишката флота се е изгубила из морето и къде ходи, какво мисли — пак никой не знае. Бисмарк, разсърден от тая политика на ингилизите, тропнал с крака си и заповядал да приготвят десет хиляди топа!… Немците запушили Дунава, Русия се заклела, че ще хване английската царица, персийският шах изклал консулите в столичния си град и пр., и пр. Екзархът секи ден провожда много здраве и руският посланик телеграфира „мирни“ и „разумни“ да бъдеме. Секи да си гледа работата, за нас има кой да се потруди…» «Я гледай, я гледай! И сички тие топурдии сѐ за нас може да стават — възклицава продаденият за зелен хайвер кмет. — Ама Русия ще ни остави ли? Не! Тя гледа на българите като на писани яйца» — свършва той, като че тяхна милост, българите, да са предназначени от вселената да останат за семе на тоя свят.

А сичко казано е жива истина в отношение на нашето публично мнение. У нас не са дипломати само министрите и други род държавници. У нас секи разбира от висшата политика, секи голак е Бисмарк. За човеческо достойнство, за народна гордост, за собствено самосъхранение не питайте; тях ги няма помежду ни. Но за политика, хем от висшата — синца знаеме и разбираме.

Захари Стоянов, „Превратът“, Предисловие

Снимка с автор Димитър Кавра: Дейци на БРТЦК, Пловдив, лятото на 1885 г.

Повече за Захари Стоянов в Уикипедия на български