Австрийска рапсодия в черно-синьо

Много или малко са 31 години? На тази възраст е лидерът на Народната партия Себастиан Курц, победителят на вчерашните парламентарни избори в Австрия, който по всяка вероятност ще получи мандат за съставяне на правителство от президента на алпийската република.

От 31 години в австрийския парламент представени са и Зелените. Тоест, бяха. До вчера. От днес им предстоят 5 години извънпарламентарна дейност. Е, може и да са по-малко, в случай, че законодателното тяло на Австрия не изкара пълния си мандат, което се случва все по-често там.

Но да излезем от увертюрата и видим основната новина, а тя е, че

Десните спечелиха тези избори

Това е, такива са фактите – всички партии вдясно от центъра увеличиха резултата си. На първо място, разбира се, това са консерваторите от Народната партия (ÖVP). След тях няма как да не споменем и популистите от Партията на свободата (FPÖ), които, въпреки многото необходими уговорки, минават за дясна партия. И даже готините и силно пропазарни либерали от НЕОС – и те печелят, макар и само с малко. А, да не забравяме и зеления фосил Петер Пилц, който, бидейки най-десният вляво, също така спечели.

От другата страна са социалдемократите, чийто резултат е почти идентичен с онзи на последните избори от 2013. Но се приема като загуба заради невъзможността на новия лидер и все още канцлер Кристиан Керн да зададе посока на сякаш безцелно блуждаещия червен кораб.

От страната на губещите са и Зелените. След серия от вътрешните раздори, заявката на младежката им организация да участва в тези избори в коалиция с Комунистическата партия на Австрия (да, има такава), и неспособността да задържат един от най-важните си кадри в лицето на Петер Пилц. Който пък, след като не получи желаното от него 4-то място в зелената листа, ги прати по дяволите, излезе на избори с набързо сформирана партия, носеща името му, и по този начин си гарантира парламентарното участие.

Сега някой съвсем с право ще се запита на какво се дължи политическото разместване, довело до пресата от дясно?

Кампания под знака на миграцията

Отговорът е доста прост и недвусмислен. Не бива да имаме и капка съмнение, че вчерашните резултати се дължат основно на проблемите с миграцията. Правилното им разчитане показва синхронизация между формиралото се вследствие мигрантската криза от 2015 обществено мнение и излъчената от избирателите политическа конфигурация за 5 години напред.

Показва също така, че опитът да се прави (успешна) политика без да се вземат предвид страховете и настроенията на хората, да се действа с упорито противопоставяне срещу мълчаливото мнозинство, видимо загуби.

В проведено по време на изборния ден допитване 38% от австрийците посочват, че „Имиграция, убежище и чужденци” е най-важният набор от проблеми, с който следващото правителство трябва да се заеме. Второ по важност за хората е образованието (18%), а едва на трето място за тях идват данъците (17%).

Рецептата на Курц тук беше проста: 1) въвеждане на горна граница за броя чужденци, които Австрия приема на годишна база, 2) затваряне на “балканския маршрут” и 3) отстояване на суверенното за всяка държава право да решава дали да допусне някого на територията си или не.

По същата линия дойде провалът вляво, защото нито социалдемократите, нито Зелените успяха да убедят по-широките маси, че имат адекватни решения в сферата на миграцията. Особено силно видимо е това при Зелените, чиято адженда последните години се изчерпва със странни битки за социална справедливост и изказвания от типа на “интеграцията е от вчера, днес просто трябва да приемаме различията и да ги насърчаваме”.

Ако към това добавим прекомерното им, дори като за Австрия, антипазарно поведение и почти пълното им оттегляне от основополагащата за тях тема – опазването на околната среда, то гласоподавателският отлив е повече от разбираем.

Партията, на която аз симпатизирам в Австрия – НЕОС – съвсем в края на кампанията успя да вземе успешно завоя, копирайки 1 към 1 политиката на 4-те врати на германските либерали от FDP. С други думи: има 3 врати за влизане в държавата: убежище, временен хуманитарен статут и знания и умения, нужни на австрийската икономика. Който не попада в някоя от тези 3 хипотези трябва да напусне през 4-та врата.

Ок, но какво следва от тук насетне?

Игри на коалиции – игри на цветове

Имаме 3 партии с много сходен резултат. Народна с 31,4%, социалдемократи с 26,8% и популисти от Партия на свободата с 26,3%. Ясно е, че каквато и коалиция да бъде договорена, тя ще бъде между 2 от тях.

Социалдемократите отстъпиха от първото си място, като е под въпрос доколко ще могат да защитят и второто такова – “сините” от Партията на свободата буквално им дишат във врата със само 0,5% разлика.

Това не са добри новини за “голямата” червено-черна коалиция. Нея я има от прекалено много време, води до прекалено сближаване между леви и десни в центъра, оставяйки прекалено калорична хранителна среда за популисти в двата екстрема на политическата координатна система.

На този фон синьо-черната коалиция между Народна партия и Партия на свободата е не само аритметически възможна, но и с оглед резултатите – почти наложителна.

Това означава дълги и изнурителни преговори, в които Хайнц-Кристиан Щрахе, лидерът на Партията на свободата, ще чака да изгрее звездният му час. От една страна той може спокойно да преговаря със Себастиан Курц, но и през цялото време да заплашва с жокера, че може да се коалира със социалдемократите на Кристиан Керн. Това, разбира се, е само едната страна на медала, защото от другата Щрахе има многобройни функционери, които от 11 години чакат отново да влязат във властта. Няма да е учудващо, ако те го подтикнат все пак да бъде по-отстъпчив.

Подобна стъпка ще бъде предизвикателство и за Курц, който ще трябва да направи всичко, за да не повтори двете основни грешки на последното черно-синьо правителство (2000-2006): първо да се убеди, че предлаганите от Щрахе кадри са наистина надеждни и второ да не допуска случаи на откровена корупция като набавката на изтребителите Eurofighter.

Съвместяване на електорати

Трудностите тук са предначертани, тъй като за Народната партия гласуват по-добре образованите, поради което и по-добре ситуираните в живота хора: предприемачи, добре платени служители и администрация.

За Партията на свободата от друга страна гласува работническата класа (да, тя отдавна не подкрепя социалдемократите), хората с по-ниски доходи и въобще образователно най-бедните членове на обществото. Това е група, силно разчитаща на сериозна държавна намеса за подобряване на положението си. Такива са и посланията на Щрахе: социална държава – да, но само за нашите хора и в никакъв случай за чужденците. Доколко това ще може да се съвмести с обещанията на Курц за по-малко държава, повече пазар и лична отговорност, тепърва предстои да видим.

Европа, ЕС и Еврозоната

Няма да бъде никак просто и сближаването по европейските въпроси. Народната партия на Сеабстиан Курц е силно проевропейска, а като такъв винаги се е представял и той самият. От друга страна популистите на Щрахе винаги са търсели да привличат антиевропейски вот, като миналата година дори опитаха да яхнат Brexit-вълната, но без особен успех. От тогава посланията му по отношение на ЕС търпят подчертано смекчаване и това е нормално, тъй като в Австрия винаги е имало статистическо мнозинство от 2/3, подкрепящо членството на страната в ЕС. Решението на Партията на свободата да поеме управленска отговорност минава през съобразяване с волята на тези хора.

Не съвсем маловажно в тази връзка е, че с оттеглянето на социалдемократите от властта, идеята на Еманюел Макрон за бюджетна (и данъчна) синхронизация в Еврозоната губи още един съюзник. Лично аз очаквам Себастиан Курц да бъде много предпазлив тук и да действа в синхрон с очертаващата се също като предпазлива германска политика.

Завършвам с оптимизъм

На финал припомням една от любимите ми австрийски поговорки: “никога не се яде толкова горещо, колкото се готви”. С други думи не очаквам и кой знае какви размествания, нито бих се стреснал особено от вещаната “вишеградизация” или “орбанизация” на Австрия.

Тя е била и ще си остане “остров на блажените”, като това няма да промени и евентуалната черно-синя коалиция. Още повече, че такава веднъж вече имаше, и че тя доведе до много смислени либерализации в икономиката. Доведе и до неминуемото демаскиране и стопяване на популизма – през 2000 Партията на свободата влезе в управлението с 28%, а 2006 излезе с едва 11%.

Нещо подобно очаквам да се случи и този път, но дотогава ще ги оставя да се наслаждават на черно-синята рапсодия.

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 във Flickr

Финансов министър само за Еврозоната е план „Маршал“ с обратен знак

Благодаря на Владимир Сиркаров за поканата да гостувам в „Денят On Air“, където обсъждахме изборите за Бундестаг в Германия, възможните коалиции след това и въздействието им върху ЕС и света въобще.

Цялото участие можете да изгледате тук.

Президентът ни се оформя като (тотал) щета

Румен Радев се включи в президентската надпревара уж за доброто на България. В кампанията си питаше защо строят магистрали, щом цари безпътица. Обеща възстановяване на изгубеното по време на омразния преход достойнство на хората.

И те му повярваха и го избраха, а малко по-късно той встъпи в длъжност.

И се почна.

Назначи може би най-слабото служебно правителство, откакто Конституцията ни предвижда такова. Което пък се счупи от (ново)назначения, но не можа да се справи с единствената си истинска задача – да проведе честни избори за Народно събрание.

Междувременно показа пълна аматьорщина на международния паркет.

А сега се юрна да „укрепва разклатения ни имунитет“.

Смелчага е, ще кажат някои. О, да – без спор. И то такъв, че дори не смее да назове нещата с истинските им имена. Заплаха за имунитета? Ок, но откъде? От Турция? Аха, но само от там ли? А от Матушката? Дето хакерите ѝ бяха на почивка по време на изборите у нас? Въпроси над въпроси, на които летящият юнак като да се свени да отговори.

Разбира се, че действията му са прозрачни. И те са насочени към може би икономически най-свободните, поради което и най-критичните, измежду нашите сънародници.

Хората, които не се плашат да питат Бойко Борисов какво вижда, когато се погледне в огледалото. Които не могат да бъдат държани в зависимост с назначения в администрацията или във фирми, зависими от еврофондене, субсидиевъдство или поръчкарство.

Та, целта на Радев и решетническото му задкулисие е да ограничи вота тъкмо на тези хора. И показва, че залогът за тях е голям, щом не се свени да престъпва Конституцията, като натиска правителството да възобнови обсъждането на спорните изменения за уседналостта. Да, сега то е служебно и „негово“, но бившият шеф на Военно-въздушните сили няма да сбърка, ако остави „Наръчника на летеца“ малко настрана и повече се фокусира върху основния закон на държавата.

За да се увери, че

Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция.

И да престане да внушава страхове от изселниците в Турция – те така или иначе гласуват с отмъщение. Но този процес няма да е вечен и искаме ли те най-сетне да почнат да избират нещо различно от ДПС (или отскоро също ДОСТ), то най-добре да ги оставим да гласуват лесно, вместо постоянно да ги затрудняваме. И в някакъв момент обрат ще има, това е сигурно.

Засега обаче президентът ни предпочита да хибридничи и да държи като заложници доста по-многобройните ни сънародници в Европа и Северна Америка. Немалко от които му дадоха гласа си.

С което постепенно се оформя като тотал щета не само за тях, но и за всички нас.