Австрийска рапсодия в черно-синьо

Много или малко са 31 години? На тази възраст е лидерът на Народната партия Себастиан Курц, победителят на вчерашните парламентарни избори в Австрия, който по всяка вероятност ще получи мандат за съставяне на правителство от президента на алпийската република.

От 31 години в австрийския парламент представени са и Зелените. Тоест, бяха. До вчера. От днес им предстоят 5 години извънпарламентарна дейност. Е, може и да са по-малко, в случай, че законодателното тяло на Австрия не изкара пълния си мандат, което се случва все по-често там.

Но да излезем от увертюрата и видим основната новина, а тя е, че

Десните спечелиха тези избори

Това е, такива са фактите – всички партии вдясно от центъра увеличиха резултата си. На първо място, разбира се, това са консерваторите от Народната партия (ÖVP). След тях няма как да не споменем и популистите от Партията на свободата (FPÖ), които, въпреки многото необходими уговорки, минават за дясна партия. И даже готините и силно пропазарни либерали от НЕОС – и те печелят, макар и само с малко. А, да не забравяме и зеления фосил Петер Пилц, който, бидейки най-десният вляво, също така спечели.

От другата страна са социалдемократите, чийто резултат е почти идентичен с онзи на последните избори от 2013. Но се приема като загуба заради невъзможността на новия лидер и все още канцлер Кристиан Керн да зададе посока на сякаш безцелно блуждаещия червен кораб.

От страната на губещите са и Зелените. След серия от вътрешните раздори, заявката на младежката им организация да участва в тези избори в коалиция с Комунистическата партия на Австрия (да, има такава), и неспособността да задържат един от най-важните си кадри в лицето на Петер Пилц. Който пък, след като не получи желаното от него 4-то място в зелената листа, ги прати по дяволите, излезе на избори с набързо сформирана партия, носеща името му, и по този начин си гарантира парламентарното участие.

Сега някой съвсем с право ще се запита на какво се дължи политическото разместване, довело до пресата от дясно?

Кампания под знака на миграцията

Отговорът е доста прост и недвусмислен. Не бива да имаме и капка съмнение, че вчерашните резултати се дължат основно на проблемите с миграцията. Правилното им разчитане показва синхронизация между формиралото се вследствие мигрантската криза от 2015 обществено мнение и излъчената от избирателите политическа конфигурация за 5 години напред.

Показва също така, че опитът да се прави (успешна) политика без да се вземат предвид страховете и настроенията на хората, да се действа с упорито противопоставяне срещу мълчаливото мнозинство, видимо загуби.

В проведено по време на изборния ден допитване 38% от австрийците посочват, че „Имиграция, убежище и чужденци” е най-важният набор от проблеми, с който следващото правителство трябва да се заеме. Второ по важност за хората е образованието (18%), а едва на трето място за тях идват данъците (17%).

Рецептата на Курц тук беше проста: 1) въвеждане на горна граница за броя чужденци, които Австрия приема на годишна база, 2) затваряне на “балканския маршрут” и 3) отстояване на суверенното за всяка държава право да решава дали да допусне някого на територията си или не.

По същата линия дойде провалът вляво, защото нито социалдемократите, нито Зелените успяха да убедят по-широките маси, че имат адекватни решения в сферата на миграцията. Особено силно видимо е това при Зелените, чиято адженда последните години се изчерпва със странни битки за социална справедливост и изказвания от типа на “интеграцията е от вчера, днес просто трябва да приемаме различията и да ги насърчаваме”.

Ако към това добавим прекомерното им, дори като за Австрия, антипазарно поведение и почти пълното им оттегляне от основополагащата за тях тема – опазването на околната среда, то гласоподавателският отлив е повече от разбираем.

Партията, на която аз симпатизирам в Австрия – НЕОС – съвсем в края на кампанията успя да вземе успешно завоя, копирайки 1 към 1 политиката на 4-те врати на германските либерали от FDP. С други думи: има 3 врати за влизане в държавата: убежище, временен хуманитарен статут и знания и умения, нужни на австрийската икономика. Който не попада в някоя от тези 3 хипотези трябва да напусне през 4-та врата.

Ок, но какво следва от тук насетне?

Игри на коалиции – игри на цветове

Имаме 3 партии с много сходен резултат. Народна с 31,4%, социалдемократи с 26,8% и популисти от Партия на свободата с 26,3%. Ясно е, че каквато и коалиция да бъде договорена, тя ще бъде между 2 от тях.

Социалдемократите отстъпиха от първото си място, като е под въпрос доколко ще могат да защитят и второто такова – “сините” от Партията на свободата буквално им дишат във врата със само 0,5% разлика.

Това не са добри новини за “голямата” червено-черна коалиция. Нея я има от прекалено много време, води до прекалено сближаване между леви и десни в центъра, оставяйки прекалено калорична хранителна среда за популисти в двата екстрема на политическата координатна система.

На този фон синьо-черната коалиция между Народна партия и Партия на свободата е не само аритметически възможна, но и с оглед резултатите – почти наложителна.

Това означава дълги и изнурителни преговори, в които Хайнц-Кристиан Щрахе, лидерът на Партията на свободата, ще чака да изгрее звездният му час. От една страна той може спокойно да преговаря със Себастиан Курц, но и през цялото време да заплашва с жокера, че може да се коалира със социалдемократите на Кристиан Керн. Това, разбира се, е само едната страна на медала, защото от другата Щрахе има многобройни функционери, които от 11 години чакат отново да влязат във властта. Няма да е учудващо, ако те го подтикнат все пак да бъде по-отстъпчив.

Подобна стъпка ще бъде предизвикателство и за Курц, който ще трябва да направи всичко, за да не повтори двете основни грешки на последното черно-синьо правителство (2000-2006): първо да се убеди, че предлаганите от Щрахе кадри са наистина надеждни и второ да не допуска случаи на откровена корупция като набавката на изтребителите Eurofighter.

Съвместяване на електорати

Трудностите тук са предначертани, тъй като за Народната партия гласуват по-добре образованите, поради което и по-добре ситуираните в живота хора: предприемачи, добре платени служители и администрация.

За Партията на свободата от друга страна гласува работническата класа (да, тя отдавна не подкрепя социалдемократите), хората с по-ниски доходи и въобще образователно най-бедните членове на обществото. Това е група, силно разчитаща на сериозна държавна намеса за подобряване на положението си. Такива са и посланията на Щрахе: социална държава – да, но само за нашите хора и в никакъв случай за чужденците. Доколко това ще може да се съвмести с обещанията на Курц за по-малко държава, повече пазар и лична отговорност, тепърва предстои да видим.

Европа, ЕС и Еврозоната

Няма да бъде никак просто и сближаването по европейските въпроси. Народната партия на Сеабстиан Курц е силно проевропейска, а като такъв винаги се е представял и той самият. От друга страна популистите на Щрахе винаги са търсели да привличат антиевропейски вот, като миналата година дори опитаха да яхнат Brexit-вълната, но без особен успех. От тогава посланията му по отношение на ЕС търпят подчертано смекчаване и това е нормално, тъй като в Австрия винаги е имало статистическо мнозинство от 2/3, подкрепящо членството на страната в ЕС. Решението на Партията на свободата да поеме управленска отговорност минава през съобразяване с волята на тези хора.

Не съвсем маловажно в тази връзка е, че с оттеглянето на социалдемократите от властта, идеята на Еманюел Макрон за бюджетна (и данъчна) синхронизация в Еврозоната губи още един съюзник. Лично аз очаквам Себастиан Курц да бъде много предпазлив тук и да действа в синхрон с очертаващата се също като предпазлива германска политика.

Завършвам с оптимизъм

На финал припомням една от любимите ми австрийски поговорки: “никога не се яде толкова горещо, колкото се готви”. С други думи не очаквам и кой знае какви размествания, нито бих се стреснал особено от вещаната “вишеградизация” или “орбанизация” на Австрия.

Тя е била и ще си остане “остров на блажените”, като това няма да промени и евентуалната черно-синя коалиция. Още повече, че такава веднъж вече имаше, и че тя доведе до много смислени либерализации в икономиката. Доведе и до неминуемото демаскиране и стопяване на популизма – през 2000 Партията на свободата влезе в управлението с 28%, а 2006 излезе с едва 11%.

Нещо подобно очаквам да се случи и този път, но дотогава ще ги оставя да се наслаждават на черно-синята рапсодия.

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 във Flickr

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора

Защо броят на народните представители в Германия варира от избори до избори? Каква е системата с първия и втория глас? Колко партии се явяват на тези избори? Защо този Бундестаг може да бъде най-големият, избиран някога? Как се избира канцлерът и правителството?

В много отношения германските избори представляват куриоз за нас. Провеждат се по странна смесена система, наричана от проф. Михаил Константинов „мерцедесът на изборните правила“. Именно заради това реших да напиша няколко реда за тях в качеството им на най-твърдите темели на германската парламентарна демокрация.

1. Кой има право да избира?

Всички пълнолетни германски граждани, т. е. всички навършили 18 години. Към 24 септември 2017 г. това са 61,5 милиона души. Живеещите в чужбина германци могат да гласуват по пощата, като трябва да попълнят и изпратят заявлението си така, че то да достигне до компетентната избирателна комисия не по-късно от 21 дни преди изборния ден или до 3 септември 2017 за тези избори.

2. Колко често избират германците?

Изборите за Бундестага се провеждат на всеки 4 години, освен ако мандатът му не бъде прекратен предсрочно. Въпреки това, в предстоящия парламентарен мандат се очаква партиите да гласуват законово изменение и да го удължат от 4 на 5 години, както това се случи в Австрия през 2007 г. Този подход се подкрепя в по-голяма или по-малка степен от всички партии със сериозен шанс за присъствие в Бундестага. Следователно е напълно възможно избраният през 2021 г. законодателен орган за първи път да действа за 5 вместо за 4 години.

Аргументите в полза на такова изменение са, че повечето парламенти на държавите-членки в ЕС също са избрани за по 5 години, и че удължаването на мандата ще даде повече време на законодателя да се занимава със сложни въпроси. Също така се изтъква, че предизборните кампании и последващите коалиционни преговори често изяждат много време за сметка на законодателния мандат.

Аргументът в полза на по-краткия 4-годишен период е, че така хората имат повече възможности да осъществяват контрол над избраниците си.

За сравнение – у нас темата не е от особено значение, тъй като в последно време парламентите и правителствата ни така или иначе не успяват да се възползват от мандата си в цялост.

3. Колко партии участват на тези избори?

Всичко на всичко 4828 кандидати, от които 1400 жени, обединени в четиридесет и две (42) партии и коалиции, търсят подкрепата на избирателя. Шанс да влязат в Бундестага имат едва 6 от тях – ХДС/ХСС (ЕНП), ГСДП (ПЕС), Зелените (ЕСА/Зелените), Свободните демократи (АЛДЕ), Левица (ЕЛП) и Алтернатива за Германия (ЕНС).

Кои са останалите до 42 ли?

Няма да изброявам всички, но в мнозинството си принадлежат към политическата екзотика. Например партията на „виолетовите“, партията на наемателите, на защитниците на животни или на любителите на спиритуализма.

На тези избори ще участва и пародийната DIE PARTEI (в превод „Партията“), която иска отмяна на лятното часово време, признаване на Зелените като застрашен вид и поставянето им под закрилата на закона, горна граница за цената на бирата и признание, че за всичко за виновни руснаците.

Това, разбира се, не изчерпва списъка – на този фон има и интересни платформи като „Свободните избиратели“ и либертарианската Партия на разума.

Повечето читатели вероятно ще бъдат изненадани от високия брой участващи партии в Германия – за сравнение на последните парламентарни избори у нас участваха „само“ 20 партии и коалиции. Така погледнато, опорката, че България била държавата с най-много партии, не издържа.

4. Защо германците могат да гласуват с 2 гласа?

Това е израз на действащата там „смесена“ избирателна система, като всеки избирател има два гласа на разположение: с първия може да гласува за мажоритарен кандидат, а с втория – да подкрепи определена партийна листа. В резултат германците могат да гласуват за мажоритарен кандидат от една партия и за листата на друга партия.

Мажоритарният избор работи с относително мнозинство в един тур –  като носител на „директен мандат“ в Бундестага отива кандидатът, спечелил най-много гласове в района си в изборния ден. Така се разпределят 299 от мандатите в Бундестага.

Както вече стана дума, с втория си глас германците гласуват за партийни листи – това е пропорционалната част от смесената система. Така се разпределят другите 299 мандата в германския парламент.

Ако дадена партия получи 10% от вторите гласове в национален мащаб, то тя получава и 10% от местата в Бундестага. Реално вторите гласове са решаващи при определянето баланса на властта в парламента. За разлика от тях първите гласове нямат пряко влияние върху това. Тяхната функция е да осигурят тясна връзка между хората и техните избраници: всеки избирателен район има своя директно избран представител. Подреждането на списъците с мажоритарните кандидати и партийните листи определят партиите със съответната си процедура – предложения от местните организации, с общо събрание и т. н.

Съществуващата у нас система на преференциите е непозната.

5. Какъв е прагът за влизане в Бундестага?

За разлика от при нас, където е 4-процентов, в Германия слагат още една единица отгоре. За да бъде представена в парламента, всяка от партиите трябва да получи поне 5% от вторите гласове. Изключение от това правило е налице, когато някоя от партиите не премине този праг, но спечели 3 директни мандата (от първите гласове).

6. Как се определя броят на депутатите в Бундестага?

По принцип броят на народните избраници там е най-малко 598: 299 избрани директно и 299 избрани от партийните листи. Точното изчисляване на броя на местата обаче зависи от броя на подадените втори гласове за партиите, преминаващи 5-процентната бариера, защото броят на депутатите на всяка партия трябва да отговаря на броя на вторите гласове.

Редовно се случва така, че партиите вкарват повече кандидати от пропорционалните си листи, отколкото чрез директни мандати.

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 2

В този пример дадена партия получава гласове за 3 директни и 5 пропорционални мандата. Законодателството предвижда, че всеки, спечелил директен мандат, следва да получи и едно място.

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 4

Конкретно, спечелилите директни мандати заемат първите 3 места, а 4-то и 5-то място отиват за първия и втория от пропорционалната листа.

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 3

Какво става, обаче, ако в някоя от федералните провинции гражданите масово гласуват за мажоритарен кандидат от една партия, но дадат втория си глас за листата на друга партия?

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 1

И в резултат на това по-добре представилата се мажоритарно партия получи 8 директни мандата, но само 6 мандата от пропорционалната си листа?

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 5

Решението тук е листата да бъде допълнена с още 2 мандата, така че нейният брой да отговаря на броя, с който мажоритарните мандати надхвърлят пропорционалните. Последните се наричат висящи мандати.

Те водят до увеличението на общия брой членове на Бундестага.

Според последната изборна реформа от 2013 г. висящите мандати трябва да бъдат компенсирани от уравняващи мандати, така че да се гарантира правилото, според което броят на представителите в Бундестага се определя от броя на подадените втори гласове.

За тази цел изчисленията се извършват в 2 рунда: в първия рунд броят на депутатите се определя според подадените втори гласове + спечелените директни мандати. Стигне ли се до наличието на висящи мандати, се минава към втория рунд, в който общият брой мандати в Бундестага се увеличава, докато всички висящи мандати на една партия се уравнят с допълнителни мандати от пропорционалните листи за всички партии, в това число и партията, получила висящите мандати.

На последните избори за Бундестаг през 2013 г. са установени 4 висящи мандата за ХДС. Вследствие на това разпределението на уравняващите мандати изглежда така:

  • 13 ХДС
  • 10 ГСДП
  • 4 Левица
  • 2 Зелените

Голямата идея тук е кандидатите от мажоритарните списъци да не изяждат местата на кандидатите от пропорционалните листи. Реално, обаче, се стига до раздуване на общия брой народни представители – математически модели дават възможен диапазон между 698 и 792 възможни членове на Бундестага.

Поради това неправителствената организация Съюз на германските данъкоплатци многократно посочва това свръхпредставителство и най-вече свързаната с него свръхбюрократизация като неблагоприятно за публичните финанси и отправя призиви за приемане на горна граница от 630 депутати в Бундестага, засега обаче без успех.

7. Кога и как се свиква новоизбрания Бундестаг?

Член 39, алинея 2 от Основния закон (конституцията) на Германия предвижда, че Бундестагът предприема първото си заседание най-късно 30 дни след своя избор. За разлика от България, където президентът свиква Народното събрание, във Федералната република това може да направи председателят на Бундестага.

8. Кой и как избира канцлера?

Изборът е уреден в член 63 от Основния закон. Според него федералният президент, понастоящем това е социалдемократът Франк-Валтер Щайнмайер, предлага бъдещия канцлер на членовете на Бундестага. След това те гласуват тайно и без предварително разискване. Ако предложеното лице получи мнозинството от гласовете на Бундестага (каквото винаги се е случвало от 1949 г. насам), федералният президент го назначава за канцлер. Процедурата в някаква степен напомня тази у нас, според която президентът предлага на Народното събрание да избере за министър-председател кандидата с успешно приключен проучвателен мандат.

Ако посоченият от президента кандидат не постигне нужното мнозинство, то парламентът има две седмици, за да излъчи друг кандидат за канцлер и съответно да го избере за такъв:

1) получилият най-много гласове е нов кандидат за канцлер и следва да получи подкрепата на мнозинството от представителите, и ако това се случи, президентът има 1 седмица да го назначи за канцлер.

2) ако излъченият за кандидат за канцлер все пак не бъде избран от мнозинството на тази длъжност, тогава президентът преценява дали да го назначи за канцлер въпреки това или да разпусне Бундестага.

9. Кой и как избира федералното правителство?

След назначаването си, канцлерът предлага на президента да назначи членовете на бъдещия кабинет. Единствено от канцлера зависи кого ще предложи за федерален министър, както и какъв да бъде броят на министрите и какви ресори да заемат те. След назначаването им от президента следва полагането на клетва пред Бундестага. С това изборът на правителството е завършен.

Голямата разлика с България е, че у нас Народното събрание има по-голяма власт, защото гласува както кандидата за министър-председател, така и неговия кабинет.

10. Какво казват социологческите проучвания?

В Уикипедия на немски има цяла статия за социологическите данни за избора на 24 септември 2017 г.

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 6

Вижда се, че ХДС/ХСС (в таблицата – Union) са ясни първенци с прогнози, даващи им между 35-38%. Социалдемократите (SPD) твърдо държат второто място със стойности в диапазона 21-25% и вероятно най-интересният въпрос е коя партия ще се класира за бронзовия медал като трета политическа сила.

Засега шансове за това има всяка от 4-те по-малки партии, като най-правдоподобни изглеждат те при Алтернатива за Германия (AfD) и Свободните демократи (FDP).

Отчитайки сериозния брой колебаещи се, както и възходящия тренд на Свободните демократи от последните седмици, то не би било учудващо, ако на финала те се доближат до своите 14,5% от 2009 г. и оставят алтернативците убедително зад себе си.

 

Главна снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 във Flickr

Скрийншотове – от това видео в YouTube

Финансов министър само за Еврозоната е план „Маршал“ с обратен знак

Благодаря на Владимир Сиркаров за поканата да гостувам в „Денят On Air“, където обсъждахме изборите за Бундестаг в Германия, възможните коалиции след това и въздействието им върху ЕС и света въобще.

Цялото участие можете да изгледате тук.

Макрон иска да преосновем Европа. Да му предложим повече пазар?

Един призрак броди из Европа – призракът на социалния дъмпинг. Цели 169 години след публикуването на комунистическия Манифест новоизбраният френски президент Еманюел Макрон сякаш пак призовава окончателно изоставени във вчерашното политически духове. Реториката е уж по-различна, но темата на практика – една и съща. А всички знаем, че появяват ли се призраци, те по-скоро рано, отколкото късно ще почнат и да притесняват хората. Ще се появи проблем, който ще търси своето решение. Където духове – там и ловци на духове. Въпрос на търсене и предлагане на пазара. Засега отворен остава само въпросът кой ще инвестира да го играе ловец.

За какво става дума?

Макрон е на мнение, че Общият пазар и свободното движение на хора не били създадени, за да помогнат на държавите-членки с най-ниски социални стандарти. С други думи той твърди, че работниците и служителите на пазара на труда не бива да се конкурират на ниво възнаграждения, като използваният тук лозунг е „За една и съща работа трябва да се плаща една и съща заплата“.

С това си искане Макрон не е сам. Подкрепя го австрийският канцлер-социалдемократ Кристиан Керн, който отдавна поддържа огъня срещу командироването на работници в рамките на ЕС. То не трябвало да е за срок, по-дълъг от 1 година, а спазването му да е скрепено с още повече и по-строги проверки и санкции.

Какъв е проблемът с командироването?

Понастоящем действащата правна рамка позволява на фирми, регистрирани в една държава-членка на ЕС, примерно в България, да предлагат услугите си в други държави-членки, като имат правото да командироват свои работници и служители в съответната държава-членка на ЕС, където трябва да се свърши работата.

Сега това е възможно за неопределен период от време, като на работниците е позволено да останат социално осигурени в продължение на максимум 24 месеца в социалните системи на техните страни по произход. Резултатът е, твърди се, че компаниите в Западна Европа били изложени на нелоялни практики от страна на източноевропейските си конкуренти, а работниците там – дори на социален дъмпинг.

Срещу всичко това не помагали и правилата, че на командированите трябвало да се плаща съобразно предвидените в приемащата страна трудови минимуми, защото били лесни за заобикаляне.

Край на свободното движение на хора

Темата е изключително парлива не само за България и Румъния, но и за по-богатите ни средноевропейски партньори от Чехия и Словакия. И това е така, защото една от най-ценните ни експортни стоки са хората – нископлатените (в сравнение със западноевропейците) при това.

Ограничаването на предлагането на услуги със собствен персонал или задължението на българските и другите източноевропейски фирми да плащат и осигуряват хората си съобразно по-високите западни стандарти на практика ще постави трудно преодолима бариера пред първите, за да защити вторите. По-лошо дори – ще заплаши, а би могло и да унищожи, свободното предлагане на услуги и движението на хора въобще.

Това ли иска Макрон?

Да, макар и да се крие зад иначе прекрасния евфемизъм „Да преосновем Европа!“, френският президент изглежда иска тъкмо това. И то противно на някои от предизборните си обещания за повече пазар и по-либерална политика като цяло.

Какво да правим ние? Можем и трябва да теглим в обратната посока – по-малко регулации и повече пазар в трудовите отношения. Всичко останало, би могъл да преупотреби израза си Борисов, са шменти-капели.

Прочее, Борисов би могъл и да се позове на това изследване, според което Евросъюзът сума сумарум печели от преливането на по-нископлатена работна сила от изток на запад. Би могъл и да пита Макрон с колко е готов да оскъпи стоките и услугите за френските и другите западноевропейски граждани вследствие победата си над социалния дъмпинг.

Въобще много би могъл Борисов, включително и да се пробва като ловец на духове. Остава само да го осъзнае и най-вече – да го пожелае.

 

Снимка – достъпна на Flickr

Правосъдие, но с мисъл

902 мерки за постигането на 236 цели, подредени в 64 приоритета, обединени в 20 теми, намерили място върху 128 страници. Това внушителното съдържание на обявената началото на август тази година „програма за управление на правителството на Република България за периода 2017-2021 г.“ То е такова само на пръв поглед, тъй като на особено ключовата за развитието на страната и обществото ни тема „Правосъдие“ там е отделена едва страничка и половина. Разделена на цифром и словом 2 (два) приоритета, 6 цели и още толкова мерки.

Двата приоритета (№28 и 29 в цялата програма) са претенциозно озаглавени. Първият е титулован „Гарантиране на ефективна, бърза и справедлива съдебна власт, вкл. чрез продължаване на съдебната реформа и борба с корупцията“, а вторият фирмира под „Създаване на нов ред за преследване на корупцията и противодействие на престъпността“.

Та, какви смята да ги върши управляващото мнозинство в сферата на правосъдието?

Иска да приема нов Наказателен кодекс (НК), като това е скрепено с абсолютно неясния мотив „Създаване на нова правна уредба в областта на наказателната политика на страната в съответствие с европейските и международните правни стандарти.“ На друго място се казва, че търсен ефект от новия НК е „Промяна на определението за маловажен случай с оглед противодействието на конвенционалната престъпност.“ Това е всичко, конкретика няма, а читателското усещане за чисто декларативно бла-бла само се затвърждава. Изцяло нов НК само заради „маловажния случай“? Който е въпрос на само един член в закона? И какво правим с всички, които досега оставаха неосъдени на това основание? Къде ги настаняваме? Правена ли е въобще оценка за колко случая става дума, дали затворите ни ще могат да ги поемат, както и колко би струвал целият масраф?

Подобна е ситуацията с правителствените идеи за нов Наказателно-процесуален кодекс (НПК). Обявената цел там се нарича „премахване на формализма в наказателния процес, както и на безкрайното връщане на делата в досъдебна фаза с цел избягване на наказателната отговорност.“ Ок, на първо четене изглежда благородно. Но колко хора у нас знаят, че съдът „връща дела“ (всъщност обвинителни актове) на прокуратурата, защото последната ги е написала безкрайно некомпетентно? Или защото полицията се е провалила с разследването в досъдебното производство? Не, това не се знае. За това и не се говори, поне не и извън юридическите кръгове. Ясно е също така, че проблемът с подготвеността и компетентността на разследващите кадри няма да намери решението си с изменения в НПК.

Прочее, идеята да се „пипат“ процесуалните закони е сериозно залегнала в управленската програма. Вижда се, че изменения са предвидени още както в Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК), така и в Административнопроцесуалния му събрат (АПК). И ако не е съвсем ясно какво ще се случва в ГПК, то неотдавна станахме свидетели как управляващото мнозинство прие силно противоречиви изменения в АПК. Това е така, защото от една страна се залага на повече електронизация – връчванията и призоваванията на страните ще могат да стават и по имейл или смс, което безспорно е крачка в правилната посока, но със същия законодателен замах силно се ограничава достъпът до касационното обжалване чрез многократно завишаване на съответните държавни такси. И ако някой се пита защо това е проблем, да обясня: изпълнителната власт на практика ни казва „Знаем, че административните ни актове са булшит, но вместо да се постараем да спрем или поне да намалим бълването на несправедливост, ние ще ви ограничим достъпа до последната инстанция, където евентуално бихте я получили.“

Засега това е прието „само“ на първо четене, но лично аз не съм оптимист, че ще има вадене на отровни зъби в последния момент – няма никакви индикации за наличието на нужната политическа воля.

А как стоят работите с прословутия „антикорупционен закон“?

Нали помните – антикорупционната политика представлява втория правителствен приоритет в частта за правосъдие. Поставената цел е „Постигане на трайни и устойчиви резултати в борбата с корупцията и организираната престъпност; за независимост на съдебната власт.”, а съответната мярка е дефинирана като „Приемане на нов Антикорупционен закон, който ще обедини фрагментарното законодателство и ще създаде единен антикорупционен орган на основата на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество.“

Какво точно ни предлага коалицията между ГЕРБ и Обединени патриоти тук? Не е нещо кой знае какво, но нека обобщим. Планираният нов мегаорган, който ще се постигне чрез сливането на няколко досега съществуващи структури, е нищо повече от „хартиен тигър”. Защо? Много просто – не само му липсва каквато и да е самостоятелност, но за всяка своя стъпка ръководството му ще зависи от прокуратурата. Сега някои ще кажат „Ама това сме го играли вече, къде въобще е новото?“ и ще бъдат напълно прави. Други повече от резонно ще се запитат „Ок, какво, обаче, правим, ако прокуратурата си прави оглушки и не иска да разследва определени (физически или юридически) лица?“ Аз бих добавил – какво правим, ако трябва да разследваме Главния прокурор? Примерно като в ЦУМгейт? Каквато нужда имаше, но никой (парламент, ВСС, инспекторат към ВСС и президент) не посмя да се намеси. Да, въпроси над въпроси, а отговори – нула.

Какво би могло да е решението тук ли? Примерно антикорупционен заместник-главен прокурор, който се отчита само пред парламента. И който може да разследва и повдига обвинения, включително на Главния. Разбираемо е, че управляващите бягат от това предложение като комунисти от разпит. И това е нормално – те ще бъдат измежду първите му жертви, ако го приемат. Защото работи на север от Дунава. Откъдето го знаем като „румънски модел”.

Какво изпълни мнозинството досега?

Тук е важно на първо място да припомним заявката на коалицията за „продължаване на съдебната реформа“, като една от набелязаните за постигането ѝ мерки е „изпълнение на 17-те препоръки от 10-годишния доклад по Механизма за сътрудничество и оценка на ЕС.“

Прочее, помните ли ги тези препоръки?

Те са повече от интересна отправна точка, тъй като в основата си призовават за експресно лечение на най-гнойната рана в правосъдието ни, известна и като „прокуратура“. Защото в противен случай напредващата оттам гангрена заплашва да се разпростре върху останалите му все още незасегнати от болестта органи.

Разбира се, лечението минава през рамкирането правомощията и задълженията на Главния прокурор, над когото, знаем, стои „само Господ“. Ключово тук е постигането на отчетност, която лека-полека да премахне действащата вече десетилетия хипотеза на недосегаемост.

Какво обаче стори мнозинството вместо това?

Прие изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВ), според които магистрати ще могат да бъдат (временно) отстранявани от длъжност дори само при евентуално повдигане на обвинение за някакво умишлено престъпление от общ характер. Досега действащата норма на чл. 230 от ЗСВ допускаше временно отстраняване от длъжност само ако магистратът е привлечен като обвиняем по престъпление, извършено „при осъществяване на съдебната власт“, т. е. заради действие или бездействие в изпълнение на неговата служба като съдия, прокурор или следовател.

Правото да иска временно отстраняване на магистрати и досега беше у Главния прокурор. С последното изменение, обаче, то се превръща в мини нуклеарна опция. Нека само за малко си представим, че вече не може да се манипулира случайното разпределение на дела. И че важно дело се е паднало на честен и отговорен съдия, на когото „здравите сили“ в правосъдието не могат да влияят. Какво правим? Ами повдигаме му измислено и скалъпено обвинение. Да, то няма да издържи дори пред Висшия съдебен съвет (ВСС), но дотогава съдията ще е бил отстранен от важно производство, а на негово място ще се е паднал някой друг, далеч по-комуникативен. Или корпоративен, ако ви е по-симпатично.

Сума сумарум, вместо да постигнат някакъв ефективен механизъм за контрол и отчетност на прокуратурата, депутатите я снабдиха дори с повече и по-груби възможности да се налага над съда. Всичко това на фона на сериозното влияние на Главния прокурор във ВСС и приетите и обнародвани измененията в друг ключов закон – НПК, конкретно в частта за Специализирания наказателен съд.

По този въпрос се изговори и изписа много. Основният проблем е, че се нарушава Конституцията, защото на Специализирания съд се възлага да гледа дела не само съобразно вида престъпления, но и съобразно длъжностното качество на подсъдимите лица. Т. е. за еднакви престъпления едни хора ще ги предават на „обикновените“ съдилища, докато други ще бъдат изправяни пред Специализирания им еквивалент. Като приложими ще бъдат различни правила за срокове, налагане на мерки та дори по отношение на правото (или отказа) на адвокатска защита.

Съвсем допустими тук са изводи в двете крайности – от (1) създава се особен трибунал, с чиято помощ властта ще може да се разправя с политическите си противници до (2) управляващите си правят „ВИП-съд“ като за „наши хора“, където извън прожектора на общественото мнение ще се гледат делата на кражбарите, мутрите и корумпетата от високите етажи на властта.

Вместо заключение

Като гледам как са тръгнали, направо не ми се мисли какво ни чака в оставащите повече от 3 години от мандата на това правителство. Засега едно е видно и с невъоръжено око – нито предвидените в програмата, нито досега изпълнените намерения, са продиктувани от някакво особено проявление на разума. В тая връзка, ако има нещо, за което винаги ще охрабрявам избраниците на българския гласоподавател, то е да мислят повече преди да действат. И като ще се занимават с правосъдие, поне да влагат мисъл.

Този текст написах специално за дясната платформа Мисъль.   

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 на Flickr

Президентското бързане с НПК – акт на един политически страхливец

Представители на политически партии и граждански организации поискахме от президента да не обнародва гласуваните от Народното събрание изменения в три нормативни акта – Закона за съдебната власт (ЗСВ), Закона за опазване на околната среда (ЗООС) и Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).

Нещо повече – поискахме да наложи вето срещу тях.

Днес разбрахме, че Радев е избързал и вече е подписал указ за обнародване на измененията в НПК. Чиято цел е да гарантират създаването на “ВИП-съд за наши хора”. При все, че имаше многобройни индикации, че ще се поиска неговото вето, което е специфично президентско правомощие, изрично дадено му по конституция. Да бъде коректив на депутатите, на които навремето, помните ли, даваше само още седмица.

А какво прави той? Подиграва се с хората, които са му гласували доверие.

Тези негови действия само затвърждават убеждението ми, че президентът ни не става за нищо, завършено оформен е като тотал щета.

И не, това не е поведение на лидер, избран с почти 2/3 от гласовете на хората. Това е акт на един нищо и никакъв политически страхливец.

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.5 в Уикипедия

Марш за правосъдие във Варна

На 14-ти юни за европейско правосъдие шествах не в София, а във Варна. Отидох там по покана на местната организация на „Правосъдие за всеки“, която ми беше много важно да подкрепя.

Получи се страхотно.

Започнахме на Съдебната палата (Окръжния съд) и завършихме на общината (откъдето е първата снимка).

Не бяхме повече от 200 души, но знаехме за какво сме излезли. Жестоко беше, че успяхме да увлечем и други от улиците или заведенията.

Говорих както пред Съдебната палата на откриване, така и пред общината на закриване. Също така, докато вървяхме, с много хора – участници в шествието или просто минувачи. А, и малко с полицаите, които ни охраняваха и бяха много готини.

Обяснихме на хората кои са исканията на „Правосъдие за всеки“, от кого зависи те да се приемат и как това ще промени живота им.

Прекрасно включване имаше и от Боби Касиков, който пренесе цялата дискусия на местна варненска почва. С примери за много нагледно документирана корупция, но нула желание от прокуратурата да предприеме действия. Че даже и за отправяни му заплахи за физическа саморазправа.

Каквото и да ви говорят, но на хората им пука за справедливостта. И знаят, че мястото да я получат, е в добре работещия съд. Като си дават сметка, че сегашната система, изтъкана върху завимости и страх, е обречена. Готови са да дадат или сторят нещо за повече законност и адекватно правосъдие. Като готиното в случая е, че ще стават повече и повече.

 

Снимка с автор Николай Кубарелов

Снимка с автор Нелко Начев.

Марш за правосъдие

На 14-ти юни 2013 г. премиерът Пламен Орешарски предложи, а 42-то Народно събрание избра Делян Славчев Пеевски за председател на ДАНС.

Политическа грешка на тогавашната власт, която предизвика безпрецедентния в историята на България граждански протест #ДАНСwithme.

Днес, 4 години по-късно, отново сме там, където започнахме тогава. Прав е Яне Сандански с неговото: „Да живееш значи да се бориш, робът – за свобода, а свободният – за съвършенство.“

И ако днес свободата ни зависи от това да се изборим за адекватни и справедливи закони, то доброто им прилагане от подготвени и независими съдии ще е равносилно на постигане на съвършенство. Което ще е възможно само в условията на добро правосъдие. Каквото засега още нямаме.

Не сте съгласни?

Ок, но защо тогава едни мутри продължават да издевателстват над хората по улиците, докато други се стрелят за наркоместа? Защо никой не може да бъде сигурен, че няма да му откраднат фирмата или апартамента? Че ще оберат и изнасилят баба му на село? Или убият детето му в училище?

И все никой никога да не е отговорен, а преписките да се влачат с години?

За намесата на прокуратурата в политиката и бизнеса няма и да споменавам – това всеки ден го гледаме по телевизора. Докато текат хвалби за справяне с контрабандата, корупцията и оперативно интересните лица. Но някак странно няма осъдителни присъди и пак се връщаме на темата за мутрите по улиците, кражбите от обществени поръчки и поредното нескопосано обвинение, което съдът за сетен път връща на подопечните на Цацаров.

За вас не знам, но аз едва издържам. И утре ще го покажа, отивайки на Марша за правосъдие. Организира се от сдружение Инициатива „Правосъдие за всеки“, а шествия освен в София ще има още във Варна, Пловдив и Сливен.

Какво постигаме с това ли?

Показваме, че ни пука за имунната система на държавността и националната ни сигурност. И че подкрепяме последните ѝ публични защитници, един от които е съдия Лозан Панов. Че не приемаме опорките, как всичко било едва ли не личностен конфликт само между него и Цацаров. Че залогът е огромен и загубим ли тази битка, губим и България. А враговете ѝ ще са спечелили буквално всичко.

Така че, ако ви пука, елате и вие. Елате на марша за правосъдие!

София – 18:30 пред Съдебната палата

Варна – 18:00 пред Окръжния съд

Пловдив –  18:30 пред Общината

Сливен – 18:30 пред Стария бряст

 

Снимка – от Фейсбук страницата на Инициатива „Правосъдие за всеки“

Румен Радев коленопреклонничи пред Цацаров в аферата #ЦУМгейт

Това бе една от тезите, които развих в „Денят с Веселин Дремджиев“.

Говорих и за бухенвалдските „майтапи“ на Валери Симеонов, които възприемам като натъжаващи.

Цялото предаване можете да достъпите -> тук.

За президентския балон и правителството – гробище за бели слонове

Гостувах в BiT заедно с доц. Борис Попиванов. Бях много скептичен за бъдещето на „Борисов 3“, докато за Радев смятам, че все още може да поправи сътворените си досега глупости. Цялото участие можете да изгледате -> тук.