Вероятно много от вас са попадали на девиза „E pluribus unum“, който е част от държавния печат на Щатите, а до 1956 г. е служил и като държавно мото, преди да бъде заменен с „In God we trust“.
В исторически план се твърди, че тази фраза за първи път е употребена от Марк Тулий Цицерон в трактата му „За задълженията“ в частта на обсъжданите там основни семейни и социални връзки като модел на обединения, предхождащ онзи на обществата и държавите: „Когато всеки човек обича другия колкото себе си, това от многото прави един (unus fiat ex pluribus)“.
Идеята е, че когато едно множество от различни действа задружно, то действа „като един“, защото действа „в единство“. Смисловото значение тук за мене е същото като в „Съединението прави силата“.
Точно това правим и в „Български манифест за Европа“ – платформа, подкрепена в основата си както от партиите ДСБ, Да България, Зелените и ДЕОС, така и от отделни личности, една от които аз самият.
Платформата е отворена и към нея очакваме да се присъединят още партии, организации и лица.
Какво ще правим там ли?
След много срещи с хора ще изработим и представим визия в каква България искаме да живеем. И как членството на страната ни в Европейския съюз да се превърне в истински гарант за икономически растеж, благосъстояние, свобода, достойнство и въобще в добруването ни като нация и общество.
Ей, аман от кухи фрази – наистина ли само това ще правите?
Не, също така ще се опознаваме, за да си имаме (повече) доверие, така щото да действаме в единство. И в тоя смисъл да се водим по-малко от тясноиндивидуалното и повече от широкообщностното.
Това ли е дългоочакваното „обединение на десницата“?
С всички условности на въпроса – може би. Засега единомислието е по темата Европейски съюз и това не е учудващо с оглед силно проевропейския (и проатлантически) профил на участниците в платформата. Задачата на групата ще бъде да го претвори в конкретни политики и по този начин да се очертае, позиционира и действа като силен контрапункт на наличната правителствена евронекомпетентност.
Еврочленството е сред най-ключовите по отношение бъдещето на България въпроси и постигането на единение там ще е много добра предпоставка за прехвърлянето му и върху други теми.
Ама тоя мач вече сме го гледали – с какво това е различно от Реформаторския блок?
С това, че нито е Реформаторски блок, нито Гражданският му съвет.
Търсенето на единение и единодействие ще е около политики, които са изработени съвместно и се подкрепят от всички. Разбира се, възможно е това да не сработва винаги, така че някои политики да се подкрепят само от някои от участниците. Това е за предпочитане пред дилемата дали някой от участниците да жертва собствената си идентичност или да влезе в конфликт с друг(и). И този подход е ок, ако от самото начало е поставен ясно и открито, вместо да се затаява пред хората или да им се представя за нещо, което не е.
Няма ли все пак да вървите към единен партиен субект?
Няма да крия личното си предпочитание за по-убедителното демонстриране на повече единство. По същия начин, обаче, си давам сметка, че най-важната предпоставка за постигане на последното е взаимното доверие. Както и че то последните месеци беше достигнало нива, критично ниски дори по скалата на Фаренхайт.
Положително за мен е, че в основата си идеята за единение се споделя от всички, а това е добра база за надграждане.
Тепърва ни предстои много работа и аз съм убеден, че имаме професионализма и експертизата, нужни за нейното изпълнение. Остава да покажем също, че носим и взаимното разбиране и готовността за отстъпки в името на поставената обща цел. Така че да постигнем от многото – един(ство).
Декларацията за независимост на каталунския парламент започна да предизвиква разнопосочни реакции в коментаторския свят. Изказват се всякакви мнения, а дискутиращите се замерят с термини a la „конституционалност“, „суверенитет“ и „право на самоопределение“.
Но какво стои зад тях, особено зад последното? Какъв е неговият характер и абсолютно ли е действието му?
Отговорите на тези въпроси отдавна са дадени от международното публично право и целта на този текст е да ги систематизира накратко.
Право на отцепване?
По традиция международното публично право приема отцепването (secession) само в случаите на съпротивителни движения срещу колониално управление, чуждестранна окупация или против залагащи на расова дискриминация в потисничеството си режими. Независимо от това в литературата можем да попаднем на различни подходи, които имат за цел да легитимират отцепването в рамките на международното право и в случаи, различни от горепосочените. Този дебат е пряко свързан с упражняването на правото на самоопределение съобразно Резолюция 2625 (XXV) на Общото събрание на ООН, озаглавена „Декларация относно принципите на международното право, свързани с приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Хартата на Обединените нации“.
Същата резолюция ни показва как може да се упражни правото на самоопределение, примерно чрез създаването на суверенна и независима държава, чрез свободното асоцииране с друга независима държава и/или с включването в рамките на съществуваща такава.
Обаче много важно да се каже в тази връзка, е, че последната клауза дебело подчертава и правото на териториална цялост на държавите:
Нищо в горните параграфи не следва да се тълкува като оторизиране или насърчаване на действия, които биха разрушили или нарушили изцяло или отчасти териториалната цялост или политическото единство на суверенни и независими държави, които се ръководят от принципа на равноправието и самоопределението на народите, както е описано по-горе, и по този начин имат правителство, представляващо целия народ в рамките на територията, без разлика по отношение на раса, вероизповедание или цвят (на кожата).
По същество този цитат от резолюцията ни казва, че когато една държава гарантира равнопоставеността на всички свои граждани пред закона, има управление, излъчено с участие на цялото си население без разлики по отношение на раса, вероизповедание или цвят на кожата, от международноправна гледна точка тя получава международноправен имунитет срещу действия, поставящи под въпрос териториалната й цялост и/или политическото й единство.
По аргумент за обратното, актът на отцепничество е допустимо средство за противодействие с оглед интереса на част от населението на дадена държава, само когато последната не изпълнява изброените условия. Поради това и доктрината приема, че правото на отцепване има характера на един вид „право на неизбежна отбрана“ (remedial secession).
Предпоставки
Но дори и сред привържениците на тази теза съществува консенсус, че трябва да бъдат изпълнени най-малко две условия, така че правото на отцепване да може да бъде упражнено:
Първо, засегнатата група или част от населението, желаеща да се възползва от правото на отцепване, трябва много сериозно и за дълъг период от време да е ограничена в упражняване на вътрешното си самоопределение. Това на практика означава излагане на сериозна дискриминация и други нарушения на човешките права, съответно на невъзможност за участие при вземането на решения по въпроси, които я засягат пряко. Като например изключване от участие в избори, политически мотивирани нарушения срещу правото на свободно сдружаване и събиране, задържане или лишаване от свобода на членове на опозицията, прилагане на мъчения и изтезания.
И второ, всички останали средства за разрешаване на конфликта трябва или да са изчерпани, или да е много вероятно, че ще бъдат обречени на неуспех. Тогава и само тогава правото на самоопределение, бидейки своего рода ultima ratio, може да прерасне в легитимен иск насочен към създаването на собствена държавност.
Във всички останали случаи, попадащи под прага на гореописаните нарушения, правото на самоопределение се упражнява в съответствие с териториалната цялост на дадената държава, по начин, различен от отцепването, а при необходимост – чрез предоставяне на автономия.
Косовският пример
В контекста на обявяването на независимостта на Косово се оформи дебат дали правото на отцепване, макар и някога съществувало, може да се „консервира“ и упражни след дълъг период от време и то при положение, че първоначално оправдаващите упражняването му условия вече значително са се променили и то в полза на засегнатата група население.
Действително може да се твърди, че сериозните правонарушения, извършени от сръбското управление в края на 90-те години създават предпоставки за упражняване правото на отцепване от страна на косовските албанци. Обаче при обявяване на независимостта си през 2008 г. Косово повече от 9 години се намира под закрилата на международната общност и разполага със значително самоуправление в съответствие с Резолюция 1244 (1999) на Съвета за сигурност на ООН. Автономният статут и свързаните с това права на Косово също са предвидени в сръбската конституция от 2006 г.
На този фон към датата на обявяване на независимост на Косово е трудно да се приеме наличието на ситуация, която да оправдае упражняване правото на отцепване. В същото време няма как да се пренебрегне становището, че към онзи момент все още не е налице фундаментална, надеждна и трайна промяна в политическата ситуация в тогавашна Сърбия. Както и че ограниченията и нарушенията върху правата на албанците през 90-те години, предвид особената им тежест, все още имат своето въздействие. Следователно, връщането на Косово под сръбска власт се оказва неприемливо, а правото на албанското му население да се отцепи – легитимно.
Този аргумент може да бъде разбираем в случая с Косово, но по същество създава значителни проблеми. Запазването на правото на отделяне за неопределено време би било в противоречие с неговия характер на право на неизбежна отбрана, което да се използва само в краен случай, при реална опасност, когато няма никакви други възможности.
Особено интересно, обаче, е че нито Събранието на Косово, нито международните защитници на неговата независимост изрично се позовават на правото на отцепване. Поради особената история на конфликта и специфичния начин на действие на ООН, обявяването на косовската независимост няма характера на прецедент, който валидно да може да послужи като развръзка в други “замразени конфликти”.
Още по-интересно за мен в тази връзка бе да науча, че отрицанието на прецедентния характер е включено в преамбюла на Декларацията за независимост, приета от косовския парламент:
Като отбелязва, че Косово е специален случай, произтичащ от несъгласуваното разпадане на Югославия и не е прецедент за всяка друга ситуация,
Разбира се, попадането на тази формулировка там не е въпрос на някаква случайност. Тя много повече отразява международноправния стандарт, залегнал и в т. нар. „План Ахтисаари.“
Положението в Каталуния
Последните седмици видяхме и чухме много по въпроса за каталунската автономия.
Нейният статут съдържа правомощия, които в голямата си част са изключителни, а в останалата – споделяни с испанската държава. Така, например, каталунското самоуправление има изключителна юрисдикция по въпроси на културата, образованието, здравеопазването, правосъдието, околната среда, комуникациите, транспорта, търговията, обществената безопасност и местната власт.
Каталуния има дори собствени полицейски сили, т. нар. Mossos d’Esquadra, въпреки че испанското правителство поддържа в региона и „свои“ униформени служители за целите на граничния контрол и противодействието на тероризма и имиграцията.
Не само, че не са възможни никакви сравнения с Косово, но дори и с най-голямата си симпатия към каталунците не мога да приема твърденията за наличие на международноправно утвърдени предпоставки за упражняване правото на отцепване.
Очевидно главната причина за всички тези въжделения по независимостта са от чисто финансов характер, като в никакъв случай не бива с лека ръка да подминаваме непоследователната линия на предишни и настоящи испански правителства при купуването на политическа подкрепа, имаща за цена противопоставянето на едни региони с други.
Извод
Правото на самоопределние не е абсолютно, защото е ограничено от правото на суверенитет и териториална цялост.
То може да прерасне в право на отцепване само при наличието на определени предпоставки, най-вече в условията на сериозна дискриминация и други тежки и системни нарушения на правата на човека.
Във всички останали останали случи международното публично право дава превес на други решения, в това число различни по своето устройство схеми за автономия, които не нарушават териториалната цялост на съществуващите държави.
Надявам се настръхналите едни срещу други в Каталуния отцепници и лоялисти да не стигат до крайности. Очаквам налагането на чл. 155 от испанската конституция до подейства охлаждащо на страстите, така че страните да се върнат на масата за преговори и постигнат съгласие за „повече от автономия, но по-малко от независимост.“
Снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 на Flickr
Използвана литература – Christian Tomuschat „Secession and self-determination“ (стр. 23-45 тук)
От днес made in Bulgaria е запазена марка само за политическо дебелоочие, тъй като означението за политическо късогледство вече съвсем официално е made in Catalunya.
Испанският Сенат гласува прилагане на чл. 155 от конституцията на иберийската страна, с който временно ограничава каталунската автономия и поставя опърничавата провинция под принудителното управление на централното правителство Мадрид.
Много важни са международните реакции, които засега гарантират пълна подкрепа за Рахой и неговия кабинет и игнорират постъпките на каталунското регионално управление.
Правителството на Германия не се забави да определи случващото се в Барселона като „нарушаване на конституционния ред“, което наблюдава „със загриженост“. Признаването на каталунската независимост по никакъв начин не стои на дневен ред във Федералната република, която призовава участниците в процеса към деескалация и диалог.
Heather Nauert, говорител на Държавния департамент на САЩ нарече Каталуния „неразделна част от Испания“ и изрази подкрепата на администрацията на Тръмп за „предприетите конституционносъобразни мерки“ на правителството на Рахой, чиято цел е да запазят Испания „силна и обединена“.
Председателят на Европейския съвет Доналд Туск написа в Туитър, че за ЕС нищо не се променя, а Испания остава единственият събеседник в тази ситуация. В типичния си стил полякът призова Рахой да приложи „силата на аргумента“, а не „аргумента на силата“.
Всичко това е съвсем логично, защото е в подкрепа не толкова на испанците против каталунците, а на законността срещу безредието. Популист-сецесионистите околко Пудждемон не оставиха никакъв друг избор на Рахой, освен буквално да се позове на „диктатурата на правилата“.
Кризата в Испания показва и нещо друго – инвестицията в изграждане на демократична култура не само си заслужава, а е задължителна основа в изграждането на съвместния дом, наречен държава, така че политически комарджии да не могат да я разбият за една нощ.
В този смисъл очаквам през следващите дни и седмици да станем свидетели включително на по-твърди мерки от страна на испанското правителство, както и на много хленч от лагера на отцепниците.
Тези мерки може би няма да са най-приятните на света, но пък ще са оправдани от гледна точка на предизвестения край в този иначе трудно разбираем конфликт между легалността, легитимността и политическата лигавщина.
Много или малко са 31 години? На тази възраст е лидерът на Народната партия Себастиан Курц, победителят на вчерашните парламентарни избори в Австрия, който по всяка вероятност ще получи мандат за съставяне на правителство от президента на алпийската република.
От 31 години в австрийския парламент представени са и Зелените. Тоест, бяха. До вчера. От днес им предстоят 5 години извънпарламентарна дейност. Е, може и да са по-малко, в случай, че законодателното тяло на Австрия не изкара пълния си мандат, което се случва все по-често там.
Но да излезем от увертюрата и видим основната новина, а тя е, че
Десните спечелиха тези избори
Това е, такива са фактите – всички партии вдясно от центъра увеличиха резултата си. На първо място, разбира се, това са консерваторите от Народната партия (ÖVP). След тях няма как да не споменем и популистите от Партията на свободата (FPÖ), които, въпреки многото необходими уговорки, минават за дясна партия. И даже готините и силно пропазарни либерали от НЕОС – и те печелят, макар и само с малко. А, да не забравяме и зеления фосил Петер Пилц, който, бидейки най-десният вляво, също така спечели.
От другата страна са социалдемократите, чийто резултат е почти идентичен с онзи на последните избори от 2013. Но се приема като загуба заради невъзможността на новия лидер и все още канцлер Кристиан Керн да зададе посока на сякаш безцелно блуждаещия червен кораб.
От страната на губещите са и Зелените. След серия от вътрешните раздори, заявката на младежката им организация да участва в тези избори в коалиция с Комунистическата партия на Австрия (да, има такава), и неспособността да задържат един от най-важните си кадри в лицето на Петер Пилц. Който пък, след като не получи желаното от него 4-то място в зелената листа, ги прати по дяволите, излезе на избори с набързо сформирана партия, носеща името му, и по този начин си гарантира парламентарното участие.
Сега някой съвсем с право ще се запита на какво се дължи политическото разместване, довело до пресата от дясно?
Кампания под знака на миграцията
Отговорът е доста прост и недвусмислен. Не бива да имаме и капка съмнение, че вчерашните резултати се дължат основно на проблемите с миграцията. Правилното им разчитане показва синхронизация между формиралото се вследствие мигрантската криза от 2015 обществено мнение и излъчената от избирателите политическа конфигурация за 5 години напред.
Показва също така, че опитът да се прави (успешна) политика без да се вземат предвид страховете и настроенията на хората, да се действа с упорито противопоставяне срещу мълчаливото мнозинство, видимо загуби.
В проведено по време на изборния ден допитване 38% от австрийците посочват, че „Имиграция, убежище и чужденци” е най-важният набор от проблеми, с който следващото правителство трябва да се заеме. Второ по важност за хората е образованието (18%), а едва на трето място за тях идват данъците (17%).
Рецептата на Курц тук беше проста: 1) въвеждане на горна граница за броя чужденци, които Австрия приема на годишна база, 2) затваряне на “балканския маршрут” и 3) отстояване на суверенното за всяка държава право да решава дали да допусне някого на територията си или не.
По същата линия дойде провалът вляво, защото нито социалдемократите, нито Зелените успяха да убедят по-широките маси, че имат адекватни решения в сферата на миграцията. Особено силно видимо е това при Зелените, чиято адженда последните години се изчерпва със странни битки за социална справедливост и изказвания от типа на “интеграцията е от вчера, днес просто трябва да приемаме различията и да ги насърчаваме”.
Ако към това добавим прекомерното им, дори като за Австрия, антипазарно поведение и почти пълното им оттегляне от основополагащата за тях тема – опазването на околната среда, то гласоподавателският отлив е повече от разбираем.
Партията, на която аз симпатизирам в Австрия – НЕОС – съвсем в края на кампанията успя да вземе успешно завоя, копирайки 1 към 1 политиката на 4-те врати на германските либерали от FDP. С други думи: има 3 врати за влизане в държавата: убежище, временен хуманитарен статут и знания и умения, нужни на австрийската икономика. Който не попада в някоя от тези 3 хипотези трябва да напусне през 4-та врата.
Ок, но какво следва от тук насетне?
Игри на коалиции – игри на цветове
Имаме 3 партии с много сходен резултат. Народна с 31,4%, социалдемократи с 26,8% и популисти от Партия на свободата с 26,3%. Ясно е, че каквато и коалиция да бъде договорена, тя ще бъде между 2 от тях.
Социалдемократите отстъпиха от първото си място, като е под въпрос доколко ще могат да защитят и второто такова – “сините” от Партията на свободата буквално им дишат във врата със само 0,5% разлика.
Това не са добри новини за “голямата” червено-черна коалиция. Нея я има от прекалено много време, води до прекалено сближаване между леви и десни в центъра, оставяйки прекалено калорична хранителна среда за популисти в двата екстрема на политическата координатна система.
На този фон синьо-черната коалиция между Народна партия и Партия на свободата е не само аритметически възможна, но и с оглед резултатите – почти наложителна.
Това означава дълги и изнурителни преговори, в които Хайнц-Кристиан Щрахе, лидерът на Партията на свободата, ще чака да изгрее звездният му час. От една страна той може спокойно да преговаря със Себастиан Курц, но и през цялото време да заплашва с жокера, че може да се коалира със социалдемократите на Кристиан Керн. Това, разбира се, е само едната страна на медала, защото от другата Щрахе има многобройни функционери, които от 11 години чакат отново да влязат във властта. Няма да е учудващо, ако те го подтикнат все пак да бъде по-отстъпчив.
Подобна стъпка ще бъде предизвикателство и за Курц, който ще трябва да направи всичко, за да не повтори двете основни грешки на последното черно-синьо правителство (2000-2006): първо да се убеди, че предлаганите от Щрахе кадри са наистина надеждни и второ да не допуска случаи на откровена корупция като набавката на изтребителите Eurofighter.
Съвместяване на електорати
Трудностите тук са предначертани, тъй като за Народната партия гласуват по-добре образованите, поради което и по-добре ситуираните в живота хора: предприемачи, добре платени служители и администрация.
За Партията на свободата от друга страна гласува работническата класа (да, тя отдавна не подкрепя социалдемократите), хората с по-ниски доходи и въобще образователно най-бедните членове на обществото. Това е група, силно разчитаща на сериозна държавна намеса за подобряване на положението си. Такива са и посланията на Щрахе: социална държава – да, но само за нашите хора и в никакъв случай за чужденците. Доколко това ще може да се съвмести с обещанията на Курц за по-малко държава, повече пазар и лична отговорност, тепърва предстои да видим.
Европа, ЕС и Еврозоната
Няма да бъде никак просто и сближаването по европейските въпроси. Народната партия на Сеабстиан Курц е силно проевропейска, а като такъв винаги се е представял и той самият. От друга страна популистите на Щрахе винаги са търсели да привличат антиевропейски вот, като миналата година дори опитаха да яхнат Brexit-вълната, но без особен успех. От тогава посланията му по отношение на ЕС търпят подчертано смекчаване и това е нормално, тъй като в Австрия винаги е имало статистическо мнозинство от 2/3, подкрепящо членството на страната в ЕС. Решението на Партията на свободата да поеме управленска отговорност минава през съобразяване с волята на тези хора.
Не съвсем маловажно в тази връзка е, че с оттеглянето на социалдемократите от властта, идеята на Еманюел Макрон за бюджетна (и данъчна) синхронизация в Еврозоната губи още един съюзник. Лично аз очаквам Себастиан Курц да бъде много предпазлив тук и да действа в синхрон с очертаващата се също като предпазлива германска политика.
Завършвам с оптимизъм
На финал припомням една от любимите ми австрийски поговорки: “никога не се яде толкова горещо, колкото се готви”. С други думи не очаквам и кой знае какви размествания, нито бих се стреснал особено от вещаната “вишеградизация” или “орбанизация” на Австрия.
Тя е била и ще си остане “остров на блажените”, като това няма да промени и евентуалната черно-синя коалиция. Още повече, че такава веднъж вече имаше, и че тя доведе до много смислени либерализации в икономиката. Доведе и до неминуемото демаскиране и стопяване на популизма – през 2000 Партията на свободата влезе в управлението с 28%, а 2006 излезе с едва 11%.
Нещо подобно очаквам да се случи и този път, но дотогава ще ги оставя да се наслаждават на черно-синята рапсодия.
Защо броят на народните представители в Германия варира от избори до избори? Каква е системата с първия и втория глас? Колко партии се явяват на тези избори? Защо този Бундестаг може да бъде най-големият, избиран някога? Как се избира канцлерът и правителството?
В много отношения германските избори представляват куриоз за нас. Провеждат се по странна смесена система, наричана от проф. Михаил Константинов „мерцедесът на изборните правила“. Именно заради това реших да напиша няколко реда за тях в качеството им на най-твърдите темели на германската парламентарна демокрация.
1. Кой има право да избира?
Всички пълнолетни германски граждани, т. е. всички навършили 18 години. Към 24 септември 2017 г. това са 61,5 милиона души. Живеещите в чужбина германци могат да гласуват по пощата, като трябва да попълнят и изпратят заявлението си така, че то да достигне до компетентната избирателна комисия не по-късно от 21 дни преди изборния ден или до 3 септември 2017 за тези избори.
2. Колко често избират германците?
Изборите за Бундестага се провеждат на всеки 4 години, освен ако мандатът му не бъде прекратен предсрочно. Въпреки това, в предстоящия парламентарен мандат се очаква партиите да гласуват законово изменение и да го удължат от 4 на 5 години, както това се случи в Австрия през 2007 г. Този подход се подкрепя в по-голяма или по-малка степен от всички партии със сериозен шанс за присъствие в Бундестага. Следователно е напълно възможно избраният през 2021 г. законодателен орган за първи път да действа за 5 вместо за 4 години.
Аргументите в полза на такова изменение са, че повечето парламенти на държавите-членки в ЕС също са избрани за по 5 години, и че удължаването на мандата ще даде повече време на законодателя да се занимава със сложни въпроси. Също така се изтъква, че предизборните кампании и последващите коалиционни преговори често изяждат много време за сметка на законодателния мандат.
Аргументът в полза на по-краткия 4-годишен период е, че така хората имат повече възможности да осъществяват контрол над избраниците си.
За сравнение – у нас темата не е от особено значение, тъй като в последно време парламентите и правителствата ни така или иначе не успяват да се възползват от мандата си в цялост.
Няма да изброявам всички, но в мнозинството си принадлежат към политическата екзотика. Например партията на „виолетовите“, партията на наемателите, на защитниците на животни или на любителите на спиритуализма.
На тези избори ще участва и пародийната DIE PARTEI (в превод „Партията“), която иска отмяна на лятното часово време, признаване на Зелените като застрашен вид и поставянето им под закрилата на закона, горна граница за цената на бирата и признание, че за всичко за виновни руснаците.
Повечето читатели вероятно ще бъдат изненадани от високия брой участващи партии в Германия – за сравнение на последните парламентарни избори у нас участваха „само“ 20 партии и коалиции. Така погледнато, опорката, че България била държавата с най-много партии, не издържа.
4. Защо германците могат да гласуват с 2 гласа?
Това е израз на действащата там „смесена“ избирателна система, като всеки избирател има два гласа на разположение: с първия може да гласува за мажоритарен кандидат, а с втория – да подкрепи определена партийна листа. В резултат германците могат да гласуват за мажоритарен кандидат от една партия и за листата на друга партия.
Мажоритарният избор работи с относително мнозинство в един тур – като носител на „директен мандат“ в Бундестага отива кандидатът, спечелил най-много гласове в района си в изборния ден. Така се разпределят 299 от мандатите в Бундестага.
Както вече стана дума, с втория си глас германците гласуват за партийни листи – това е пропорционалната част от смесената система. Така се разпределят другите 299 мандата в германския парламент.
Ако дадена партия получи 10% от вторите гласове в национален мащаб, то тя получава и 10% от местата в Бундестага. Реално вторите гласове са решаващи при определянето баланса на властта в парламента. За разлика от тях първите гласове нямат пряко влияние върху това. Тяхната функция е да осигурят тясна връзка между хората и техните избраници: всеки избирателен район има своя директно избран представител. Подреждането на списъците с мажоритарните кандидати и партийните листи определят партиите със съответната си процедура – предложения от местните организации, с общо събрание и т. н.
Съществуващата у нас система на преференциите е непозната.
5. Какъв е прагът за влизане в Бундестага?
За разлика от при нас, където е 4-процентов, в Германия слагат още една единица отгоре. За да бъде представена в парламента, всяка от партиите трябва да получи поне 5% от вторите гласове. Изключение от това правило е налице, когато някоя от партиите не премине този праг, но спечели 3 директни мандата (от първите гласове).
6. Как се определя броят на депутатите в Бундестага?
По принцип броят на народните избраници там е най-малко 598: 299 избрани директно и 299 избрани от партийните листи. Точното изчисляване на броя на местата обаче зависи от броя на подадените втори гласове за партиите, преминаващи 5-процентната бариера, защото броят на депутатите на всяка партия трябва да отговаря на броя на вторите гласове.
Редовно се случва така, че партиите вкарват повече кандидати от пропорционалните си листи, отколкото чрез директни мандати.
В този пример дадена партия получава гласове за 3 директни и 5 пропорционални мандата. Законодателството предвижда, че всеки, спечелил директен мандат, следва да получи и едно място.
Конкретно, спечелилите директни мандати заемат първите 3 места, а 4-то и 5-то място отиват за първия и втория от пропорционалната листа.
Какво става, обаче, ако в някоя от федералните провинции гражданите масово гласуват за мажоритарен кандидат от една партия, но дадат втория си глас за листата на друга партия?
И в резултат на това по-добре представилата се мажоритарно партия получи 8 директни мандата, но само 6 мандата от пропорционалната си листа?
Решението тук е листата да бъде допълнена с още 2 мандата, така че нейният брой да отговаря на броя, с който мажоритарните мандати надхвърлят пропорционалните. Последните се наричат висящи мандати.
Те водят до увеличението на общия брой членове на Бундестага.
Според последната изборна реформа от 2013 г. висящите мандати трябва да бъдат компенсирани от уравняващи мандати, така че да се гарантира правилото, според което броят на представителите в Бундестага се определя от броя на подадените втори гласове.
За тази цел изчисленията се извършват в 2 рунда: в първия рунд броят на депутатите се определя според подадените втори гласове + спечелените директни мандати. Стигне ли се до наличието на висящи мандати, се минава към втория рунд, в който общият брой мандати в Бундестага се увеличава, докато всички висящи мандати на една партия се уравнят с допълнителни мандати от пропорционалните листи за всички партии, в това число и партията, получила висящите мандати.
На последните избори за Бундестаг през 2013 г. са установени 4 висящи мандата за ХДС. Вследствие на това разпределението на уравняващите мандати изглежда така:
13 ХДС
10 ГСДП
4 Левица
2 Зелените
Голямата идея тук е кандидатите от мажоритарните списъци да не изяждат местата на кандидатите от пропорционалните листи. Реално, обаче, се стига до раздуване на общия брой народни представители – математически модели дават възможен диапазон между 698 и 792 възможни членове на Бундестага.
Поради това неправителствената организация Съюз на германските данъкоплатци многократно посочва това свръхпредставителство и най-вече свързаната с него свръхбюрократизация като неблагоприятно за публичните финанси и отправя призиви за приемане на горна граница от 630 депутати в Бундестага, засега обаче без успех.
7. Кога и как се свиква новоизбрания Бундестаг?
Член 39, алинея 2 от Основния закон (конституцията) на Германия предвижда, че Бундестагът предприема първото си заседание най-късно 30 дни след своя избор. За разлика от България, където президентът свиква Народното събрание, във Федералната република това може да направи председателят на Бундестага.
8. Кой и как избира канцлера?
Изборът е уреден в член 63 от Основния закон. Според него федералният президент, понастоящем това е социалдемократът Франк-Валтер Щайнмайер, предлага бъдещия канцлер на членовете на Бундестага. След това те гласуват тайно и без предварително разискване. Ако предложеното лице получи мнозинството от гласовете на Бундестага (каквото винаги се е случвало от 1949 г. насам), федералният президент го назначава за канцлер. Процедурата в някаква степен напомня тази у нас, според която президентът предлага на Народното събрание да избере за министър-председател кандидата с успешно приключен проучвателен мандат.
Ако посоченият от президента кандидат не постигне нужното мнозинство, то парламентът има две седмици, за да излъчи друг кандидат за канцлер и съответно да го избере за такъв:
1) получилият най-много гласове е нов кандидат за канцлер и следва да получи подкрепата на мнозинството от представителите, и ако това се случи, президентът има 1 седмица да го назначи за канцлер.
2) ако излъченият за кандидат за канцлер все пак не бъде избран от мнозинството на тази длъжност, тогава президентът преценява дали да го назначи за канцлер въпреки това или да разпусне Бундестага.
9. Кой и как избира федералното правителство?
След назначаването си, канцлерът предлага на президента да назначи членовете на бъдещия кабинет. Единствено от канцлера зависи кого ще предложи за федерален министър, както и какъв да бъде броят на министрите и какви ресори да заемат те. След назначаването им от президента следва полагането на клетва пред Бундестага. С това изборът на правителството е завършен.
Голямата разлика с България е, че у нас Народното събрание има по-голяма власт, защото гласува както кандидата за министър-председател, така и неговия кабинет.
10. Какво казват социологческите проучвания?
В Уикипедия на немски има цяла статия за социологическите данни за избора на 24 септември 2017 г.
Вижда се, че ХДС/ХСС (в таблицата – Union) са ясни първенци с прогнози, даващи им между 35-38%. Социалдемократите (SPD) твърдо държат второто място със стойности в диапазона 21-25% и вероятно най-интересният въпрос е коя партия ще се класира за бронзовия медал като трета политическа сила.
Засега шансове за това има всяка от 4-те по-малки партии, като най-правдоподобни изглеждат те при Алтернатива за Германия (AfD) и Свободните демократи (FDP).
Отчитайки сериозния брой колебаещи се, както и възходящия тренд на Свободните демократи от последните седмици, то не би било учудващо, ако на финала те се доближат до своите 14,5% от 2009 г. и оставят алтернативците убедително зад себе си.
Главна снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 във Flickr
Представители на политически партии и граждански организации поискахме от президента да не обнародва гласуваните от Народното събрание изменения в три нормативни акта – Закона за съдебната власт (ЗСВ), Закона за опазване на околната среда (ЗООС) и Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).
Нещо повече – поискахме да наложи вето срещу тях.
Днес разбрахме, че Радев е избързал и вече е подписал указ за обнародване на измененията в НПК. Чиято цел е да гарантират създаването на “ВИП-съд за наши хора”. При все, че имаше многобройни индикации, че ще се поиска неговото вето, което е специфично президентско правомощие, изрично дадено му по конституция. Да бъде коректив на депутатите, на които навремето, помните ли, даваше само още седмица.
А какво прави той? Подиграва се с хората, които са му гласували доверие.
Тези негови действия само затвърждават убеждението ми, че президентът ни не става за нищо, завършено оформен е като тотал щета.
И не, това не е поведение на лидер, избран с почти 2/3 от гласовете на хората. Това е акт на един нищо и никакъв политически страхливец.
Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.5 в Уикипедия
На 14-ти юни 2013 г. премиерът Пламен Орешарски предложи, а 42-то Народно събрание избра Делян Славчев Пеевски за председател на ДАНС.
Политическа грешка на тогавашната власт, която предизвика безпрецедентния в историята на България граждански протест #ДАНСwithme.
Днес, 4 години по-късно, отново сме там, където започнахме тогава. Прав е Яне Сандански с неговото: „Да живееш значи да се бориш, робът – за свобода, а свободният – за съвършенство.“
И ако днес свободата ни зависи от това да се изборим за адекватни и справедливи закони, то доброто им прилагане от подготвени и независими съдии ще е равносилно на постигане на съвършенство. Което ще е възможно само в условията на добро правосъдие. Каквото засега още нямаме.
Не сте съгласни?
Ок, но защо тогава едни мутри продължават да издевателстват над хората по улиците, докато други се стрелят за наркоместа? Защо никой не може да бъде сигурен, че няма да му откраднат фирмата или апартамента? Че ще оберат и изнасилят баба му на село? Или убият детето му в училище?
И все никой никога да не е отговорен, а преписките да се влачат с години?
За намесата на прокуратурата в политиката и бизнеса няма и да споменавам – това всеки ден го гледаме по телевизора. Докато текат хвалби за справяне с контрабандата, корупцията и оперативно интересните лица. Но някак странно няма осъдителни присъди и пак се връщаме на темата за мутрите по улиците, кражбите от обществени поръчки и поредното нескопосано обвинение, което съдът за сетен път връща на подопечните на Цацаров.
За вас не знам, но аз едва издържам. И утре ще го покажа, отивайки на Марша за правосъдие. Организира се от сдружение Инициатива „Правосъдие за всеки“, а шествия освен в София ще има още във Варна, Пловдив и Сливен.
Какво постигаме с това ли?
Показваме, че ни пука за имунната система на държавността и националната ни сигурност. И че подкрепяме последните ѝ публични защитници, един от които е съдия Лозан Панов. Че не приемаме опорките, как всичко било едва ли не личностен конфликт само между него и Цацаров. Че залогът е огромен и загубим ли тази битка, губим и България. А враговете й ще са спечелили буквално всичко.
Така че, ако ви пука, елате и вие. Елате на марша за правосъдие!
Съставът на кабинета „Борисов 3“ вече е финално ясен и ни разкрива какво да (не) очакваме от това правителство и парламентарното му мнозинство.
Няма да се спирам на всеки министър поотделно, а само на важните за мен ресори:
Красимир Вълчев – образование
Това е служителят на МОН, подписал прословутата набавка на рекламни запалки и стрес топки на стойност 2 милиона лева. В момента образованието ни е в пълна несъстоятелност, на която сякаш се търси да се назначи синдик. Очевидно това е човекът, готов да приеме.
Екатерина Захариева – външни работи и вицепремиер за правосъдна реформа
Тя е от администрацията на президента Плевнелиев, който по време на мандата си често имаше най-адекватна позиция за външнполитическата роля и ориентация на България. Не очаквам, обаче, Захариева да застъпва и 5% от становищата на бившия си шеф. Причината ми за това е силно конформисткото й поведение като министър на правосъдието в кабинета „Борисов 2“. Реформата, за която ще отговаря като вицепремиер, ще се изчерпa с отдавна обявеното осъвременяване на процесуалните закони, но не ще посегне на светая светих в лицето на прокуратурата и вездесъщия й шеф.
Лиляна Павлова – българско председателство на Съвета на ЕС през 2018 г.
Това освен логистично-инфраструктурната насоченост на предстоящото ни председателство (ремонт на НДК), по всяка вероятност очертава и хоризонта на „Борисов 3“. Което значи на есен догодина пак.
Валентин Радев – вътрешни работи
Човекът е бивш военно-академичен кадър. Депутат и зам.-министър от ГЕРБ. Верен партиен солдат. Добре ще е, ако при неговото министерстване не се отстъпи от минирефоричиките на предшественичката му Румяна Бъчварова. Всяка друга промяна в положителна насока, примерно в разбиване на дублиращите дейности или промяна в кадровата политика, по вероятността си граничи с печалба не на шестица, а буквално на седмица от тотото.
Валери Симеонов – вицепремиер икономическа и демографска политика
Ще ми се да вярвам, че като човек от бизнеса ще взема решения, основани на икономическа логика. В лицето на приятеля си Георги Колев (просто съименник на председателя на ВАС) ще има силен адвокат за разчистване на административните тежести и бариери пред предприемачеството, но дали ще го послуша? По собствените си думи не е демократ, а това не предвещава нищо хубаво. Освен за гранично-хотелския му бизнес и разните огради там в съседство.
Емил Караниколов – икономика
Придоби известност, като приватизира т. нар. дипломатически клуб Бояна, продавайки го на фирмата с 3 лева уставен капитал. Да, формално е действал нормално. И вероятно така ще продължи като министър. И Кой ще му нарежда тук не е въпрос, а всъщност отговор.
Владислав Горанов – финанси
Очаквам да продължава с подценяването на заложените приходи в бюджета, които да водят до фиктивното му преизпълнение. Което по традиция се отчита като “управленска заслуга на правителството” с особеното право да го изхарчи по собствена преценка. Вместо, примерно, да намали данъчната тежест.
Цецка Цачева – правосъдие
Последните месеци я превърнаха в политически труп. Първо бе жертвана в президентската кампания, а впоследствие допълнително унижена и надбягана с преференции. Припомням само как миналата година по време на посещение в Китай тя прогласи съдебната ни система за „реформирана“. Което понастоящем превръща министерското й присъствие във васалнически поклон пред Цацаров. За чието изпълнение е предвидена и вицепремиерската роля на Захариева. Не, в лицето на Цачева правосъдието със сигурност не си е намерило цаката.
Сума сумарум – тържество на коалиционния компромис, чиновници без политическа воля, партийни послушковци или изживяващи последния си сезон бели слонове.
Дали Ердоган действително спечели „референдума“ ще узнаем до няколко дни. Евентуално. А може би никога.
Неговият резултат е дълбоко разделено общество, където едни в тълпата си подават туба бензин, докато други бъркат в джобовете си за запалка. Слава Богу, без особени инциденти. Засега.
Нейсе, ще кажат някои – и до провеждането на плебисцита Турция нямаше институции, достатъчно силни, че да възпрат Ердоган. Който успешно се справи със съдебната власт, полицията и военните, затвори критични медии и прати журналисти и опозиционери в затвора. Особено от миналата година насам режимът му систематично вади зъбите на точно онези служби и звена, които в демокрациите предотвратяват злоупотреби с власт.
От неделя вечерта е ясно, че Ердоган е вече всемогъщ султан и конституционните изменения са тук, за да бетонират постигнатия досега „напредък“. С агресивната си националислямистка линия той се оформя като безспорно най-тежкото главоболие за либералните демокрации в Европа. За добро или за зло Ердоган е онова, което Орбан никога няма да посмее да бъде.
Разбира се, в България не можем и не бива да сме безразлични. Tурция е партньор в НАТО, важен фактор в Близкия Изток и домоуправител на едно от най-големите струпвания на бежанци от конфликтите в Сирия и Ирак, както и мигранти от Йемен и Сомалия та все до Афганистан и Бангладеш. Но Турция ни е важна и заради 8,8% от българските граждани, които се самоопределят като турци. И в голямата си част изпитват силна емоционална привързаност към югоизточната ни съседка, следейки особено изкъсо какво се случва там. А с илюзиите, че турската политика не иска да бъде фактор в България, се разделихме веднъж завинаги покрай откритата агитация сред изселниците ни да подкрепят „Обединение ДОСТ“ на последните парламентарни избори у нас.
Нека обаче се вслушаме в германския вицеканцлер и министър на външните работи Зигмар Габриел, който още в нощта след референдума призова към хладнокръвие и прагматизъм. Защото тъкмо тези качества ще бъдат ключови за последващите ни политически решения и действия. Което включва да си признаем, че сме зависими от Турция и в частност от настроенията на тънкокожия ѝ президент. И по отношение на пребиваващите там бежанци и мигранти означава – като държава членка на ЕС – да бъдем двигателят за създаване на истинска общоевропейска гранична защита, вместо да продължаваме да аутсорсваме това си задължение на Анкара. И да имаме не само ясен план, но и политическата воля как да действаме в случай, че правоверният Тайип реши да спази обещанието си да ни „удави в бежанци“.
Хладнокръвие и прагматизъм означават още да не се подаваме на провокациите, на които ще разчита Ердоган – той обикновено търси лична конфронтация, за да се докаже като силния владетел, който защитава своята страна. Тази услуга не бива да му правим. Българо-турските отношения, които вече са силно обременени от изборите насам, са прекалено важни, за да зависят само от един човек, пък бил той и цял султан.
И на финал нека си припомним, че конституционните изменения влизат в сила през 2019, а на Ердоган предстои да бъде (или да не бъде) преизбран преди това. Да не забравяме и резултата на участвалите в референдума турски граждани у нас. Да се подсетим, че нашите изселници в мнозинството си са светски настроени хора, които не са забравили що е то безконтролна диктатура. Да отчетем също, че с „не“ гласуваха буквално половината от всички хора в Турция. Особено онези от големите градове начело с Истанбул, Анкара и Измир, както и от икономически развитите региони на страната. Което свидетелства за наличието на жизнено гражданско общество, на което да обръщаме внимание и при нужда даже да поддържаме. То е искрицата надежда на фона на цялата трагедия. И голямото изпитание за политическата ни зрялост.
Приоритетите на новата правителствена коалиция вече са факт. Прегледах ги и не съм впечатлен от инвестираното празнодумство, ама въобще.
Ето защо:
Външна политика
Тук има заклинания за продължаване на евроатлантическия курс и някакви намеци, че България ще се движи в групата на по-бързоскоростните държави-членки на Евросъюза. Говори се и за предстоящото ни през 2018 г. председателство. Оставам с впечатлението, че приоритет ще е темата „миграция“, конкретно евентуалният натиск откъм Турция. Което принципно е ок – това е въпрос, който може да се реши устойчиво само на европейско равнище.
Очаквах да видя конкретни предложения, но уви. Говори се само за „по-радикална реформа на Дъблинския регламент, така че тежестта при обработване на молбите за международна закрила да не се поема само от държавите на предна линия.“
Социална политика
Тук е прословутото увеличение на минималните пенсии. Първо на 180, а после и на 200 лева.
За пенсионна реформа с цел устойчивост и най-вече доверие в системата – нищо. Ни-щич-ко.
Обществен ред и сигурност
Не, надежда всяка тука оставете – няма и дума за реформа в МВР.
Битовата престъпност щели да борят с нов закон за частната охранителна дейност. Ок, да видим.
Финанси
По-нататъшната интеграция в Европейската финансова инфраструктура – ОК
Единният банков съюз и Еврозоната са естественият ни път на развитие след изпълнение на всички критерии – ОК
Стремеж към балансиран бюджет, т. е. ще гледаме да не задлъжняваме много-много, но не обещаваме – НЕ Е ОК
Отбрана
„Активно сътрудничество с военно-патриотичните съюзи и други неправителствени организации за патриотичното възпитание на младежта и съхраняването на традициите на българската армия“ – какво по дяволите е това???
Правосъдие
Приемане на нов Антикорупционен закон – рециклиране на предложения в 43-то НС или съвсем нов?
До края на 2018 г. да бъдат изпълнени 17-те препоръки от 10-годишния доклад по Механизма за сътрудничество и оценка – това означава сериозно разритване на кочината, наречена „прокуратура“. Ще посмеете ли верно?
Предвидени са нов Наказателен кодекс, както и нови Наказателно- и Гражданско-процесуални кодекси. Това означава сериозна работа, но и изоставяне на всякакви идеи за (продължаване на) правосъдна реформа на устройствено ниво – Конституция и Закон за съдебната власт.
Образование
Отпадане на делегираните бюджети – ОК
Привличане на нови учители чрез удвояване на учителските заплати – проблемът не е от вчера, неясно защо не бе решен досега.
Повече професионално (дуално) образование + партньорство с бизнеса – стара мантра, защо да вярваме, че ще го реализират сега?
Гарантиране неприкосновеността на учителите – това без реформа в МВР и правосъдието не е ясно как ще става.
Здравеопазване
За НЗОК казват само, че започват демонополизация. Кой, как, в какви срокове – засега ще трябва да питаме звездите.
Култура
Чета „Реално изпълнение на предвиденото в Закона за хазарта отчисление от 10% за Националния фонд „Култура” и се питам къде са отивали тези пари досега?
В останалата част е само повече държавно финансиране, т. е. още повече от същото, т. е. още повече соц.
Енергетика
От главата на тази „Швейцария на българската мафия“ видимо няма да падне и косъм. Съдейки по 5-те реда бла-бла, всичко остава по старому. В това число и непрозрачността на ценообразуването и високите сметки за потребителите.
На финал
Сума сумарум много празни приказки вместо да ни кажат „Другари, бъдете си рахат, защото нищо няма да се случи. Ни добро, а ако е рекъл Господ – и нищо лошо. Просто бетонираме застоя :)“
.svg){kind=link}
