Политика

Дистанционното и работещото машинно гласуване не търпят отлагане

За пореден път се вижда как работи хартиената част от гласуването у нас – масово неспазване на правила и указания от секционни избирателни комисии (СИК) при броенето на бюлетините и попълването на протоколите. След това масови нарушения при въвеждането и отчитането на данните в районните избирателни комисии (РИК) – драскане, допълване, ново събиране и изваждане, за да излезе сметката от т. нар „контроли“. Към това добавяме тоталния провал в организацията на изборите извън страната, където много от сънародниците ни излязоха да гласуват – малко секции, дълги опашки, а накрая и недостатъчно бюлетини.

Всичко това си има решение.

На първо място със законодателно изменение за машинното гласуване, предвиждащо достатъчно дълго тестване на устройствата, след което преминаването им през ПУБЛИЧЕН одит, и накрая програмирането им така, че да създават готов протокол, който не се нуждае от човешка намеса извън пренасянето му от СИК в РИК, като при тази стъпка трябва да е обезопасена непроменяемостта на протокола.

На второ място със законодателно изменение за въвеждането на дистанционно гласуване – електронно или по пощата. Или възстановяване на текстовете в Изборния кодекс, приети от 43-ия парламент за електронното с допълването им за такова по пощата. Със задължително тестване, примерно на частични местни избори, кавито има достатъчно често.

На трето място и по отношение на гласуването с бюлетини – да, то трябва да се запази, но преброяването да се заснема и излъчва в реално време. Може да се организира така, че да не се заснемат лицата на членовете на комисиите, наблюдателите и застъпниците, и по този начин да се елиминира (псевдо)дискусията за обработването на лични данни, съответно в Изборния кодекс да се предвиди изрично основание за такова обработване, срок на запазване на данните и след изтичането му – тяхното надлежно унищожаване.

Целта е най-после да стане важно кой как е гласувал, а не кой как е броил. Всичко останало ще е глупости на търкалета, пошла мимикрия и залъгалки за малки деца.

*Снимка – любезно предоставена от Булфото

За Европа, която решава и действа

Здравейте, казвам се Емил Александров Георгиев и съм кандидат за представител в Европейския парламент от листата на Демократична България.

Приех да бъда част от тази листа, защото вярвам, че пълноценното членство в Европейския съюз е ключово за бъдещето на силна и добре уредена България. Защото също така вярвам, че с вашата подкрепа мога дам приноса си да направим Европа по-добра, отколкото е в момента. За целта се нуждаем от смелост за осмисляне на настоящето и нови импулси и идеи как да превръщаме предизвикателствата на бъдещето в шансове за нашето добруване.

Европейският съюз не е Европа на правителствата и институциите, а Европа на нас – гражданите. Като такива ние имаме общо съзнание за основните си права и задължения. Също така приемаме върховенството на правото, равнопоставеността пред закона и свободата на съвестта и изразяването като споделени ценности. За мен Европейският съюз се основава на тези общи права, задължения и ценности и представителите на гражданите там никога не бива да го забравят!

Но Европа е в криза. Европейският съюз вече не е вдъхновител на подема за едно по-добро бъдеще. Структурите му са непрозрачни, често прекалено бюрократични и хората се разочароват всеки път, когато Европа се губи в дребнотемието, вместо да се захване с наболелите големи предизвикателства. Дългогодишната „голяма коалиция“ на консерваторите и социалдемократите в Европейския парламент е символ на политическата парализа, тя преследва собствените си интереси и няма споделена визия за бъдещето. Европейският съюз допуска все повече разделителни линии: Северът срещу Юга, Западът срещу Изтока, богатите срещу бедните, големите срещу по-малките. Всичко това прави Европа податлива на атаки – от популисти отляво и отдясно, чиято цел е да разрушат постигнатото с толкова усилия. За разлика от тях аз ще заложа на съзиданието. Ще работя за доизграждането на Европейския съюз, като допринасям за поправяне на грешките от миналото, за да сме още по-успешни в бъдеще.

Ето за какво ще се застъпвам:

1. Повече възможности чрез дигитализация, иновации и изобретения

Единният цифров пазар не само е голямо предизвикателство, но също така се явява една от най-големите ни възможности да градим и трупаме благосъстояние. Това е свързано с приемането на по-малко, но за сметка на това по-ефективни и най-важното – единни правила. За основа могат да служат онези, които са се доказали като успешни в някои държави членки и в никакъв случай претърпелите пълен провал такива. С други думи: повече Ирландия и Естония и по-малко Германия, Франция, Италия или Гърция.

Така ще можем да създадем по-добри условия и предпоставки за по-голям растеж и повече работни места. Това ще е добре както за бизнеса, така и за потребителите.

В допълнение, предприемачите и създателите на стартъпи не трябва да се губят в трудно проходимата бюрократична джунгла. Харесвам идеята за цифровите „специални икономически зони“, в които иноваторите ще могат да експериментират и тестват бизнес кейсовете си, без да са изложени на всички регулаторни и административни тежести.

Това е важно, защото дигитализацията и иновациите са бъдещите носители на по-високи доходи. Искаме ли такива, ще ни трябват и нови полета за професионална изява, както и съобразена с тях правна рамка.

2. Повече справедливост чрез повече гаранции за върховенството на правото

Ще се застъпя за това Европейската прокуратура да започне работа по-рано от 2021-ва година и да стане институция не само на сега участващите 23 държави-членки, а на всички тях.

В перспектива компетенциите на прокуратурата на ЕС също следва да бъдат разширени и да включват задачи в борбата срещу политическата корупция в отделните държави членки. Идеята е заемащите висши публични длъжности там, за които има достатъчно данни за извършени престъпления, да не могат да се скрият под чадъра, услужливо разпъван им от органите, които същите лица сами преди това са си избрали.

Горното също е пряко свързано с по-високите доходи за хората, защото ще действа възпиращо на престъпността по високите етажи на властта. Нека не забравяме, че стоейки ненаказвана, тя се обоготява на наш гръб и с парите ни строи своята собствена Швейцария на Балканите.

3. По-добре работещ ЕС чрез реформиране на органи и политики

Европейският парламент следва да бъде още по-утвърден и пряко избраните представители там да имат право на законодателна инициатива. „Пътуващият цирк“ между Брюксел и Страсбург също не е необходим – струва страшно много пари, които, ако трябва да бъдат похарчени, винаги могат да се инвестират в по-смислени политики (виж дигитализацията по-горе).

Европейската комисия се нуждае от по-ясно разпределяне на отговорността между отделните ресори и това минава през намаляването на техния брой. 28 и дори 27 са прекалено много, а и кому е нужно да дублираме „климат и енергетика“ с „енергиен съюз“, „цифров единен пазар“ с „цифрова икономика и цифрово общество“ или „бюджет“ с „икономически финансови въпроси, данъчно облагане и митнически съюз“. Така не само ще избегнем размиването на отговорности, но и ще имаме гаранции за по-бързо вземане на решения и привеждането им в действия.

Нужни са ни реформи и в Съвета, конкретно в частта за решенията, за които се иска единодушие. Така постигаме по-дееспособен Европейски съюз и намаляваме предпоставките за блокади от отделни държави-членки. Разбира се, трябва да има и въпроси, чиито решения да изискват единодушие. От българска гледна точка такъв трябва да е въпросът за данъчната хармонизация в ЕС.

Важни са и реални стъпки в посока обща външна политика и политика по сигурността. Т. нар. Върховен представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурността трябва да се превърне в истински външен министър, който „да вдига телефона“, когато от Вашингтон, Москва или Пекин поискат „да се обадят на Европа“.

Сходни са вижданията ми и за отбраната, чиято дългосрочна цел следва да е изграждането на единна армия. Това, обаче, ще е успешно само ако европейските военнослужещи са носители и стожери на европейската идея, а защо не и на европейската идентичност. Един от пътищата за постигането на такава е обмен между въоръжените сили чрез програма, подобна на студентската „Еразъм +“, която да важи за военнослужещи от всички чинове и групи.

Това е от мен, като подчертавам, че съм отворен да обсъждаме тези и други предложения.

Търся подкрепата на всички, с които изповядваме едни и същи или достатъчно близки принципи и си поставяме сходни цели.

Ето как да ме подкрепите, ако харесвате написаното по-горе и ми имате доверие:

С други думи, на 26 май гласувате за Демократична България (с номер 13 в бюлетината) и отбелязвате преференция за номер 110.

Вярвам във вас. Искам и вие да повярвате в мен!

Защита на личните данни или свободното изразяване: как да решим проблема

Преди няколко дни във вестник Сега се появи статията „Управляващите въвеждат откровена цензура за медиите“, в чиято основа стои становището на Програма „Достъп до обществена информация“ във връзка с приемането на Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни (ЗИД на ЗЗЛД).

Колегите от Програма „Достъп до обществена информация“ са прави: законодателството уж в защита на личните данни всъщност е пречка пред медийната свобода и свободното изразяване въобще. И не само това. Особено в български условия са налице всички предпоставки темата за личните данни да се ползва не толкова по същинското си предназначение, а като претекст за оказване натиск срещу публикуването на критични публикации и фотографии, доколкото същите съдържат нечии лични данни.

За какво става дума?

От 25 май 2018 на територията на ЕС действа прословутият регламент 679/2016, много пo-известен в обществото като „GDPR“.

По време на обсъждането и приемането му от Европейския парламент и Съвета на Европейския съюз бе разпознато, че защитата на лични данни неминуемо влиза в конфликт с правото на свободно изразяване.

Понеже различните държави членки в ЕС уреждат тази материя по различен начин, то и GDPR делегира уреждането на този въпрос на националните парламенти:

Член 85

Обработване и свобода на изразяване и информация

1.   Държавите членки съгласуват със закон правото на защита на личните данни в съответствие с настоящия регламент с правото на свобода на изразяване и информация, включително обработването за журналистически цели и за целите на академичното, художественото или литературното изразяване.

2.   За обработването, извършвано за журналистически цели и за целите на академичното, художественото или литературното изразяване, държавите членки предвиждат изключения или дерогации от глава II (принципи), глава III (права на субекта на данни), глава IV (администратор и обработващ лични данни), глава V (предаване на лични данни на трети държави и международни организации), глава VI (независими надзорни органи), глава VII (сътрудничество и съгласуваност) и глава IX (особени ситуации на обработване на данни), ако те са необходими за съгласуване на правото на защита на личните данни със свободата на изразяване и информация.

3.   Всяка държава членка уведомява Комисията за разпоредбите в правото си, които е приела съгласно параграф 2, и я уведомява незабавно за всеки последващ закон за изменение или за всяко изменение, които ги засягат.

С други думи: у нас Народното събрание носи отговорността да „съгласува“ защитата на лични данни и правото на свободно изразяване в българското законодателство. Нека несполучливият превод на GDPR не ви обърква – „съгласува“ в конкретния случай означава „да постигне баланс“.

Министерски съвет пое в тази посока, като на 30.04.2018 качи първия ЗИД на ЗЗЛД за обществено обсъждане. Той уреждаше баланса между защитата на лични данни и правото на свободно изразяване по особено катастрофален начин:

Чл. 25д. (1) Когато при упражняването на правото на свобода на изразяване и информация, включително за журналистически цели и за целите на академичното, художественото или литературното изразяване, се обработват лични данни на физически лица, администраторът на лични данни прави преценка за законосъобразността на обработването във всеки конкретен случай. Решението на администратора не може непропорционално да ограничава свободата на изразяване и информация.

(2) При преценката по ал. 1 администраторът взема предвид съвкупността от следните критерии:

1. естеството на личните данни;

2. влиянието, което разкриването на личните данни или тяхното обществено оповестяване би оказало върху неприкосновеността на личния живот на субекта на данни и неговото добро име;

3. обстоятелствата, при които личните данни са станали известни на администратора;

4. характера и естеството на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал.1;

5. значението на разкриването на лични данни или общественото им оповестяване за изясняването на въпрос от обществен интерес;

6. отчитане дали субектът на данни е лице, което заема длъжност по чл. 2, ал. 1 от Закона за публичност на имуществото на лицата, заемащи висши държавни и други длъжности или е лице, което поради естеството на своята дейност или ролята му в обществения живот е с по-занижена защита на личната си неприкосновеност или чиито действия имат влияние върху обществото;

7. отчитане дали субектът на данни с действията си е допринесъл за разкриване на свои лични данни и/или информация за личния си и семеен живот;

8. целта, съдържанието, формата и последиците от изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1;

9. съответствието на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1 с основните права на гражданите;

10. други обстоятелства, относими към конкретния случай.

След като сте прочели горното, само за момент си представете ситуацията, в която например един фотограф, който се занимава с улична фотография, реши да заснеме лице как гледа във витрина на магазин и после публикува снимката си. Тук следва да имате предвид, че заснемането на дадено лице, което позволява неговото разпознаване, е обработване на лични данни. Също така обработване на лични данни е и публикуването на заснетата фотография.

Алтернативно си представете ситуацията, в която журналист реши да пише статия, посочвайки конкретни лица с имената им, т. е. обработвайки личните им данни.

След което разгледайте отново всички хипотези на чл. 25д, ал. 2, които същият фотограф или журналист следва да обмисли преди да пристъпи към „обработване“. Напълно ясно е, че това би действало възпиращо. И то не само за фотографи и журналисти, но и за преподаватели и изобщо всички представители на медийните, художествените и научните среди.

То също така би внесло допълнителна правна несигурност и то в условия на постоянно изтъняваща свобода на изразяване в България.

Няколко седмици и десетки становища по-късно (отнасящи се по-скоро до други лошо разписани в разпоредби), Министерски съвет внесе преработен Законопроет за изменение и допълнение на ЗЗЛД, чийто чл. 25д, леко изменен, вече изглеждаше така:

Чл. 25д. (1) Обработването на лични данни за журналистически цели, както и за академичното, художественото или литературното изразяване е законосъобразно, когато се извършва за осъществяване на свободата на изразяване и правото на информация, при зачитане на неприкосновеността на личния живот.

(2) При обработване на лични данни за целите по ал. 1 администраторът взема предвид следните критерии, когато са относими към конкретния случай:

1. естеството на личните данни;

2. влиянието, което разкриването на личните данни или тяхното обществено оповестяване би оказало върху неприкосновеността на личния живот на субекта на данни и неговото добро име;

3. обстоятелствата, при които личните данни са станали известни на администратора;

4. характера и естеството на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал.1;

5. значението на разкриването на лични данни или общественото им оповестяване за изясняването на въпрос от обществен интерес;

6. отчитане дали субектът на данни е лице, което заема длъжност по чл. 6 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, или е лице, което поради естеството на своята дейност или ролята му в обществения живот е с по-занижена защита на личната си неприкосновеност, или чиито действия имат влияние върху обществото;

7. отчитане дали субектът на данни с действията си е допринесъл за разкриване на свои лични данни и/или информация за личния си и семеен живот;

8. целта, съдържанието, формата и последиците от изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1;

9. съответствието на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1, с основните права на гражданите;

10. други обстоятелства, относими към конкретния случай.

(3) При обработване на лични данни за целите по ал. 1:

1. не се прилагат чл. 6, чл. 8-10, чл. 30, чл. 34 и глава пета от Регламент (ЕС) 2016/679;

2. администраторът или обработващият може да откаже пълно или частично упражняването на правата на субектите на данни по чл. 12-21 от Регламент (ЕС) 2016/679, както и да не изпълни задължението си по чл. 34 от Регламент (ЕС) 2016/679.

(4) Упражняването на правомощията на комисията по чл. 58, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2016/679 не може да води до разкриване на тайната на източника на информация.

(5) При обработването на лични данни за целите на създаване на фотографско или аудио-визуално произведение, чрез заснемане на лице в хода на обществената му дейност или на обществено място, не се прилагат чл. 6, чл. 12-21, чл. 30 и чл. 34 от Регламент (ЕС) 2016/679.

Макар и съдържащ някои подобрения спрямо първоначалния си текст (вижте ал. 3, 4 и 5), чл. 25д запази основния си проблем – необходимостта на администратора на лични данни (разбирай фотографа или журналиста) да прави сложни юридически преценки до какво евентуално би довело предприетото от него обработване на личните данни с оглед интересите на засегнатите лица.

Обсъждане в парламентарна комисия и работна група

В този си вид законопроектът бе внесен в Народното събрание, където водеща бе Комисията за вътрешна сигурност и обществен ред. Приех да участвам в тази комисия и създадената към нея работна група от името на Асоциацията на професионалните фотографи, които преди това се бяха обърнали за консултация към мен. С оглед избягването на всякакви съмнения изтъквам, че поех този ангажимент изцяло pro bono, тъй като и юридическата, и гражданската, и политическата ми позиция гласят, че свободното изразяване не бива да пада жертва на защитата на лични данни.

В работната група неколкократно изтъкнах слабостите на предложения в чл. 25д текст. Объранх внимание, че щом той е писан на основание чл. 85 от GDPR, то следва да се вземе предвид съображение 4 от същия:

Обработването на лични данни следва да е предназначено да служи на човечеството. Правото на защита на личните данни не е абсолютно право, а трябва да бъде разглеждано във връзка с функцията му в обществото и да бъде в равновесие с другите основни права съгласно принципа на пропорционалност.

и да се търси баланс между правото на защита на лични данни и свободното изразяване в журналистиката, изкуството и науката. Това е така, защото в настоящия си вид ЗИД на ЗЗЛД поставя прегради пред свободното художествено и научно изразяване, а отделни негови разпоредби – визирам чл. 25д, ал. 2, които са насочени към „администраторите“, т. е. журналисти, фотографи, представители на научните среди, буквално действат възпиращо на последните да упражняват своята свобода на изразяване в полза на обществения интерес.

На това участващите в работната група представители на Комисията за защита на лични данни (КЗЛД) отвърнаха, че безкрайното изреждане на предпоставки, които администраторите да съобразявали, било един вид „кодификация“ на постановените във времето решения на ЕСПЧ и българските съдилища по въпроси на защитата на лични данни и личната неприкосновеност. Тази кодификация според КЗЛД всъщност била много положителна, защото давала предвидимост и администраторите знаели какво точно се очаква от тях.

Моят аргумент срещу това бе, че правото на лична неприкосновеност е много по-широко от правото на защита на лични данни и „кодифицираната“ от КЗЛД съдебна практика, доколкото е приложима, представлява регулация ex-post, докато сега КЗЛД я взема като парче пластелин и я мачка до регулация ex-ante, т. е. регулация, от чието предварително изпълнение зависи дали обработването на данни е легитимно или не.

Допълних и, че легитимното опасение на обществените и професионални групи, които представлявам, е, че ако тази норма бъде приета в настоящия ѝ вид, в бъдеще цялата дискусия ще се концентрира само върху въпроса дали даден фотограф, примерно, или журналист, е извършил и документирал всички вменени му в чл. 25д, ал. 2 преценки. Това е така, защото доказателствената тежест за това е у администратора – той е длъжен да доказва дали обработването му на данни е легитимно, т. е. дали е извършил преценките по ал. 2.

Та, доколкото администраторът не успее да докаже, че е предприел всички преценки, то извършеното от него обработване по ал. 1 от същия член няма да е законосъобразно и администраторът ще носи съответната отговорност, която, както знаем, е много висока.

В крайна сметка изнурителната дискусия накара КЗЛД да помръдне малко и да приеме минимален компромис – задължението на администраторите да не се отнасяло до всяко „обработване“ на данни, а само до разкриване чрез предаване, разпространяване на данните или даване на достъп до тях по друг начин.

Това бе застъпено в доклада на работната група, в който се предлага досегашният чл. 25д е да се превърне в чл. 25з със следния текст:

Чл. 25з. (1) Обработването на лични данни за журналистически цели, както и за академичното, художественото или литературното изразяване, е законосъобразно, когато се извършва за осъществяване на свободата на изразяване и правото на информация, при зачитане на неприкосновеността на личния живот.

(2) При разкриване чрез предаване, разпространяване или друг начин, по който лични данни, събрани за целите по ал. 1, стават достъпни, балансът между свободата на изразяване и правото на информация и правото на защита на личните данни се преценява въз основа на следните критерии:

1. естеството на личните данни;

2. влиянието, което разкриването на личните данни или тяхното обществено оповестяване би оказало върху неприкосновеността на личния живот на субекта на данни и неговото добро име;

3. обстоятелствата, при които личните данни са станали известни на администратора;

4. характера и естеството на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1;

5. значението на разкриването на лични данни или общественото им оповестяване за изясняването на въпрос от обществен интерес;

6. отчитане дали субектът на данни е лице, което заема длъжност по чл. 6 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, или е лице, което поради естеството на своята дейност или ролята му в обществения живот е с по-занижена защита на личната си неприкосновеност, или чиито действия имат влияние върху обществото;

7. отчитане дали субектът на данни с действията си е допринесъл за разкриване на свои лични данни и/или информация за личния си и семеен живот;

8. целта, съдържанието, формата и последиците от изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1;

9. съответствието на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1, с основните права на гражданите;

10. други обстоятелства, относими към конкретния случай.

(3) При обработване на лични данни за целите по ал. 1:

1. не се прилагат чл. 6, 9, 10, 30, 34 и глава пета от Регламент (ЕС) 2016/679, както и чл. 25в;

2. администраторът или обработващият лични данни може да откаже пълно или частично упражняването на правата на субектите на данни по чл. 12-21 от Регламент (ЕС) 2016/679.

(4) Упражняването на правомощията на комисията по чл. 58, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2016/679 не може да води до разкриване на тайната на източника на информация.

(5) При обработването на лични данни за целите на създаване на фотографско или аудио-визуално произведение, чрез заснемане на лице в хода на обществената му дейност или на обществено място, не се прилагат чл. 6, чл. 12-21, чл. 30 и чл. 34 от Регламент (ЕС) 2016/679.

Как да решим проблема?

Тъй като основният проблем с безкрайно утежняващото преценяване на предпоставки в ал. 2 продължава да е на дневен ред, смятам, че народните ни представители следва да бъдат запознати къде същата материя е уредена по значително по-смислен начин.

Интересен и вдъхновяващ по скромното ми мнение е примерът на Австрия.

§ 9, ал. 1 от техния закон за защита на личните данни (Datenschutzgesetz или съкратено DSG) приема, че при обработването на лични данни от журналисти, издатели или техните служители не се прилага огромна част от GDPR, а именно неговите Глава ІІ (Принципи), III (Права на субекта на данни), IV (Администратор и обработващ лични данни), V (Предаване на лични данни на трети държави или международни организации), VI (Независими надзорни органи), VII (Сътрудничество и съгласуваност) и IX (Разпоредби, свързани с особени ситуации на обработване) от Регламент (ЕС) 2016/679.

Ал. 2 от същата разпоредба казва, че изброените предходно части на GDPR не се прилагат и доколкото обработването служи на научни, художествени или литературни цели и това е необходимо за привеждане на правото на защита на личните данни в съответствие със свободата на изразяване и достъпа до информация.

Както виждате, австрийският закон е безкрайно ясен и изключва приложението на GDPR за журналистите и медийните организации. А доколкото при обработването на данни за определени цели (научни, художествени или литературни) е нужна преценка, то тя не се дължи от администраторите, а от правоприлагащия орган.

Това принципно положение безспорно е много по-добро както за медиите, така и за творческото и научно изразяване и свободата на словото въобще.

С оглед на гореизложеното считам, че предложеният в доклада на работната група чл. 25з може и следва да се измени така:

Чл. 25з. (1) Обработването на лични данни за журналистически цели, както и за академичното, художественото или литературното изразяване, е законосъобразно, когато се извършва за осъществяване на свободата на изразяване и правото на информация.

(2) При обработване на лични данни за целите по ал. 1 не се прилагат Глава ІІ (Принципи), III (Права на субекта на данни), IV (Администратор и обработващ лични данни), V (Предаване на лични данни на трети държави или международни организации), VI (Независими надзорни органи), VII (Сътрудничество и съгласуваност) и IX (Разпоредби, свързани с особени ситуации на обработване) от Регламент (ЕС) 2016/679, доколкото това е необходимо за привеждане на правото на защита на личните данни в съответствие със свободата на изразяване и правото на информация.

(2) При разкриване чрез предаване, разпространяване или друг начин, по който лични данни, събрани за целите по ал. 1, стават достъпни, балансът между свободата на изразяване и правото на информация и правото на защита на личните данни се преценява въз основа на следните критерии:

~~1. естеството на личните данни;~~

2. влиянието, което разкриването на личните данни или тяхното обществено оповестяване би оказало върху неприкосновеността на личния живот на субекта на данни и неговото добро име;

~~3. обстоятелствата, при които личните данни са станали известни на администратора;~~

~~4. характера и естеството на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1;~~

5. значението на разкриването на лични данни или общественото им оповестяване за изясняването на въпрос от обществен интерес;

6. отчитане дали субектът на данни е лице, което заема длъжност по чл. 6 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, или е лице, което поради естеството на своята дейност или ролята му в обществения живот е с по-занижена защита на личната си неприкосновеност, или чиито действия имат влияние върху обществото;

7. отчитане дали субектът на данни с действията си е допринесъл за разкриване на свои лични данни и/или информация за личния си и семеен живот;

~~8. целта, съдържанието, формата и последиците от изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1;~~

~~9. съответствието на изявлението, чрез което се упражняват правата по ал. 1, с основните права на гражданите;~~

~~10. други обстоятелства, относими към конкретния случай.~~

~~(3) При обработване на лични данни за целите по ал. 1:~~

~~1. не се прилагат чл. 6, 9, 10, 30, 34 и глава пета от Регламент (ЕС) 2016/679, както и чл. 25в;~~

2. администраторът или обработващият лични данни може да откаже пълно или частично упражняването на правата на субектите на данни по чл. 12-21 от Регламент (ЕС) 2016/679.

(4) Упражняването на правомощията на комисията по чл. 58, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2016/679 не може да води до разкриване на тайната на източника на информация.

(5) При обработването на лични данни за целите на създаване на фотографско или аудио-визуално произведение, чрез заснемане на лице в хода на обществената му дейност или на обществено място, не се прилагат чл. 6, чл. 12-21, чл. 30 и чл. 34 от Регламент (ЕС) 2016/679.

Така разписаното предложение е мотивирано от непоклатимото ми убеждение, че журналисти, фотографи и други представители на творческото и научно изразяване трябва да могат да работят свободно и спокойно.

Те трябва да имат предвидимостта, че обработването на лични данни е законосъобразно за целите на професионалната им дейност. Те също така трябва да разполагат с нужното за работата им спокойствие, че законът не им вменява непосилна за изпълнение отговорност, от която да произтича заплахата за непосилна за имущественото им състояние глоба. Което в крайна сметка да ги кара да си налагат автоцензура и по този начин да лишава нас като общество от резултата на тяхната работа.

На финал смятам, че депутатите в настоящия 44-ти парламент следва да се запознаят както с изложените критични бележки и становища, така и с направените предложения, които да вземат предвид при окончателното приемане на измененията в Закона за защита на личните данни.

Народните ни представители имат историческия шанс да покажат, че подкрепят свободното изразяване и са против мерки, които потенциално „страхуват“ фотографи, журналисти и творци да си вършат работата.

Изборът, както винаги, е техен. С всички плюсове и минуси от това.

Снимка – свободен достъп на Pixabay

Номиниран съм, търся подкрепата ви и смятам, че съм правилният ви избор

Здравейте,

Казвам се Емил Александров Георгиев, 44-годишен, адвокат, родител, гражданин и политик.

Номиниран съм във вътрешните избори на Да България, които предхождат определянето на общата коалиционна листа в рамките на Демократична България.

Кампанията за вътрешните избори вече започна и ще върви до 3-ти февруари 2019. След това между 4-ти и 10-ти февруари ще може да се гласува. Как точно, обяснявам няколко реда по-надолу.

Преди това, обаче, искам да потърся вашата подкрепа. И да се мотивирам защо съм правилният ви избор.

Всички знаем, че единна Европа е нашият дом и нашето бъдеще. Политически, икономически и социално. Знаем също, че, който иска да определя как да изглежда тя, по-добре да не се осланя на евроскептиците. Към това ще добавя, че с нужната доза критичен подход сътрудничеството в ЕС трябва да бъде подобрявано, а с няколко смели решения – и значително задълбочавано.

За мен въпросът не е дали ни трябва повече или по-малко европейска интеграция, а как най-добре да поправим грешките от миналото, за да сме още по-успешни занапред.

Вярно е, че ЕС е много сложен в работата си и управлението си механизъм. Нормално, става дума за общност от 28 (съвсем скоро от 27) държави. В някакъв момент ще има ново разширение, така че бройката страни членки само ще продължава да е предизвикателство. Но също така е вярно, че вземането на решения – и това е основната задача на европейския парламент – може да бъде сериозно подобрено. Основната предпоставка за това е хората да изберат за свои представители кандидати, които са подготвени, говорят езици, знаят за какво става въпрос и – особено важно в българския случай – да имат самочувствието да общуват на едно ниво и със съюзници, и с противници, като при това отстояват интереса на своите избиратели.

Смятам, че мога да се справя с това. Действащ адвокат съм и почти всекидневно водя преговори. Докато работех за Сименс Австрия, отговарях за регулаторна съвместимост в телекомуникациите, което налагаше чести срещи и участие в работни групи с представители на Еврокомисията и парламента. Познавам правото, процесите и начина на работа на Европейския съюз. Владея 2 от основните работни езици на евроинституциите – немски и английски.

Бъда ли избран, ще подкрепям съсредоточаването върху ключовите области, в които се нуждаем от силна Европа, като например единния пазар, общата външна политика, общата политика за сигурност и отбрана и борбата срещу нелегалната миграция. За останалото има субсидиарност и компетенции на отделните страни членки. В икономически план ще гледам да няма втори GDPR, поне не и без задължителните изключения за малкия и среден бизнес, какъвто в огромната си част е българският. Познавате ме и знаете, че винаги ще бъда за по-малко регулаторна тежест и повече свобода за бизнеса. Смятам, че за наваксваща икономика като българската това е особено важно.

Как можете да ме подкрепите:

Без да сте членове на Да България

Стъпка 1 – сваляте и инсталирате мобилното приложение на Да България (за Андроид или за iOS);

Стъпка 2 – отваряте приложението, след това менюто горе вдясно и отивате на “избори”;

Стъпка 3 – там избирате “регистрация” и попълвате данните си (имена, последни 4 цифри от ЕГН, мейл адрес, телефон) и персоналния регистрационен код ZaEmilEU;

Стъпка 4 – на посочения при регистрацията имейл ще получите съобщение да завършите регистрацията, като кликнете върху линк в мейла – важно е да завършите регистрацията от същото устройство, където сте я започнали;

Това е, вече сте регистрирани. Ще видите, че бутонът “гласуване” засега не е активен. Ще бъде активиран в периода 4-10 февруари и тогава ще можете да гласувате за мен или за някой от другите кандидати по свой избор.

Как можете да ме подкрепите, ако сте членове на Да България или вече сте се регистрирали в приложението?

В периода между 4-10 февруари ще можете да гласувате за мен. Под номер 6 съм в бюлетината.

Как да гласувате за мен:

Отваряте приложението, отивате на „Избори“ и натискате бутона „Гласуване“

Ще ви се отвори електронната бюлетина. Намирате ме под номер 6 и отваряте менюто вдясно от името ми.

Можете да ми определите място от 1 до 17. Ако съм вашият фаворит, то поставете ме на 1-во място. По същия начин можете да определите местата на останалите кандидати и на практика да пренаредите бюлетината.

След като сте определили кого на кое място поставяте, трябва да плъзнете до дъното на екрана и да натиснете върху бутона „напред“.

Остава само да потвърдите избора си и да натиснете още веднъж бутона „Изпрати“.

Ще получите потвърждение, че сте гласували.

Това е.

Търся подкрепата на всички, с които изповядваме едни и същи принципи, ценности и цели: равенство пред закона, защита на собствеността, свобода на изразяване, по-малко държавна тежест и повече частна инициатива, добър живот и увереност в бъдещето.

Вярвам във вас. Искам и вие да повярвате в мен.

Изображение – Håkan Dahlström, достъпно под лиценз CC BY 2.0 във Flickr

Т’га за север или на југ от разума

Дискусията дали да се участва в референдум с глас „против“ или да се бойкотира, е стара поне колкото дискусията за или против референдумите и пряката демокрация въобще.

Защо това е така, се видя особено добре в резултатите от историческия референдум, проведен в югоизточната ни съседка на 30.09.2018.

Референдумът е исторически, защото македонските граждани трябваше да отговорят на въпроса

Дали сте за членство во ЕУ и НАТО со прифаќање на Договорот помеѓу Република Македонија и Република Грција?

От своя страна Договорът от Преспа е обхватен документ, подписан от външните министри на Македония и Гърция с амбициозната цел да разрешат траещия почти 27 години спор за името на Република Македония.

Приемливият и за двете страни избор падна върху „Република Северна Македония“. Тук трябва да се отбележи, че това стана след постепенното загърбване на максималистките позиции от двете страни на преговорната маса. Гръцката, например, предвиждаше в името на югорепубликата изобщо да не присъства „Македония“, докато македонската настояваше за решение inter partes, т. е. промяната на името (обсъждани варианти бяха „Горна Македония“ или „Македония-Скопие“) да важи единствено в двустранните отношения между Македония и Гърция, тъй като Република Македония е призната под конституционното си име от 140 държави по света, сред които САЩ и Русия.

Всуе, постигнатото и подписано споразумение предвижда не само смяна на името, но и задължителната му употреба erga omnes, т. е. както в отношенията на Македония с Гърция и всички други държави, така и във вътрешно държавен план – чрез съответно изменение на конституцията на страната.

Договорът търси и постига компромис в употребата на термините „македонец“ и „македонски“. В институционален смисъл те се заменят с „… на Северна Македония“, например „банка на Северна Македония“, „прокуратура на Северна Македония“, „правителство на Северна Македония“. По отношение на гражданството и отбелязването му в документите за самоличност и пътуване в чужбина приетата формула е „македонец – гражданин на Северна Македония“. С оглед наименованието на официалния език страните препращат към формулировката „македонски език“, която е приета в рамките на 3-тата конференция на ООН за стандартизиране на географски имена от 1977. Във всички останали неинституционални хипотези, които указват народностен характер, нашите бракя ще могат да използват „македонец“ и „македонски“ доста по-свободно, примерно „македонски народ“ и „македонска литература“, като в редки случаи (паметници, карти на „Голяма Македония“, фаланги и т. н.) може да е необходимо уточнение, че става дума за античното македонско наследство, което страните по договора признават за част от елинската цивилизация.

Последното немалко македонци възприемат като силен удар срещу своя национален идентитет и това не е учудващо за познавачите на теклите и провежданите в последните стотина години социално-инженерингови процеси по тези земи, за съжаление, дълго изграждани на антибългарска основа.

Реакцията им бе да бойкотират референдума и по този начин да лишат премиера Зоран Заев от необходимата му демократична легитимност.

Бойкотът се превърна в позиция и на основната опозиционна сила ВМРО-ДПМНЕ, макар и официално партията да призоваваше гражданите да действат по съвест. Съществен дял от разпознаваемите ѝ лица като Антонио Милошоски и Филип Петровски или личности близки до нея като професорът по конституционно право Татяна Каракамишева или придобилият печална известност у нас журналист Миленко Неделковски, обаче, открито агитираха за бойкот, използвайки силно антиевропейска реторика, в която главната отрицателна роля често се падаше на България и Румъния.

За капак към кампанията за бойкот се присъедини и президентът на Македония Георге Иванов, който, използвайки речта си пред Генералната асамблея на ООН, обяви, че няма да иде да гласува на референдума.

Горното, наред с течащото на пълни обороти домашно приготовление на айвар, са някои от основните причини до изборните секции да се разходят едва 661 393 гласоподаватели или 36,87% от имащите по официални данни право на глас 1,8 милиона души. Разбира се, тук няма как да не споменем и все по-засилващата се напоследък миграция, устойчиво подхранвана от феномена „бугарски пасош“, който помага на хората да гласуват с краката си, но едновременно с това им пречи да гласуват с бюлетината. Уви, броят гласували е по-скоро малък дори с оглед консултативния характер на референдума, т. е. да служи много повече като незадължително допитване, а реалното политическо решение да бъде взето от законодателната власт в лицето на „пратениците“ в Собранието. Активността е ниска даже отчитайки непрочистените от „мъртви душѝ“ и поставящи нереално висока кворумна бариера избирателни списъци в Македония – това се вижда при сравнение с излезлите 1,07 милиона на местните избори 2017, съответно 1,18 милиона на парламентарните през 2016.

На този фон внушителният на пръв поглед резултат от 91,48%, изразили подкрепата си за Договора от Преспа, олеква. И едновременно с това усложнява задачата за Зоран Заев да организира нужното за конституционно изменение мнозинство от 2/3 от 120-те члена на Собранието.

Какво вероятно ще се случи от тук нататък?

Понастоящем Заев разполага с подкрепата на между 71-74 депутати. За постигане на мнозинството от 2/3 му трябват между 6 и 9 души. Не е невъзможно те да бъдат спечелени от опозиционната ДПМНЕ. За това ще способства както обстоятелството, че партията на Християн Мицкоски не е единна околко Договора от Преспа, съответно не предлага никаква негова алтернатива, така и очакваното засилване на външния натиск върху нея, включително по линия на ЕНП.

Мицкоски ще бъде изкушен да избира между европейската си политическа кариера и хвърлянето на Македония в криза с крайна цел предотвратявне осъждането на бившия премиер и лидер на ДПМНЕ Никола Груевски и неговия братовчед и бивш шеф на службите Сашо Миялков, както и на участниците в опита за преврат от 27 април 2017.

Не успее ли политическият пазарлък, ще има предсрочни парламентарни избори – тук Заев е много ясен. Но това е последната опция, един вид ultima ratio, ако всичко останало пропадне.

В съвкупността си посоченото дотук вещае гореща политическа есен за Македония, която ще завърши с надделяването на един от двата възможни варианта: независимо колко е тъжно – приемане на Договора от Преспа и смяна на името и конституцията или изпадане в нова външполотическа изолация и липса на каквато и да е перспектива за страната и нейните граждани.

С други думи, изборът пред македонската политика е между т’га за север или все пак на југ от разума.

Лично аз се надявам да е първото.

Снимка – моя

Визията на БСП отразява ръждата на миналото

Тази седмица БСП представи своята „Визия за България“, с която ни споделя какво ще направи, ако някога отново дойде на власт или има думата в някакъв управленски формат.

След като се запознах с документа на свой ред аз искам да споделя критиката си през погледа на малките и средни предприятия и намаляване на административната тежест, което е моят ресор в управленската алтернатива на Демократична България:

– Малките и средните предприятия се споменават всичко на всичко 2 пъти – веднъж по отношение на предлаганата държавна подкрепа в лицето на Българската агенция за експортно застраховане (БАЕЗ) и още веднъж относно достъпа им до финансиране, конкретно чрез опростена процедура на Българската фондова борса. За последното социалистите си представят малките бизнеси да бъдат освободени от задължението да издават проспекти за публично предлагане и да не бъдат третирани като публични предприятия. Нито дума за финтех, краудфъндинг, а да не говорим за криптовалути и други проявления на дигиталния бизнес. С това БСП показва, че няма и грам идея от т. нар. fintech action plan на Еврокомисията, нито от предложените от същата уеднаквени правила за краудфъндинг платформите.

– Раздвижване на капиталовия пазар – ок, само по себе си е добра идея. Но столетницата тук не предлага корекция на работата на БФБ, напълно компроментирана от схеми за източване през последните години – Енергони, Енемона, Холдинг Пътища (фалирали) или Булгартабак (ощетени миноритарни акционери). БСП не предлага и генерална реформа в правосъдието, която в по-висока степен да гарантира правото на собственост, така че никой да не се страхува да стане “видим” на БФБ, а бизнесът му – интересен за крадене от мутри, близки до властта. Предложеното от социалистите решение е да сме превърнели държавата в инвеститор номер 1 и така всичко ще се нареди от само себе си.

– Засилване на държавната и общинската роля в икономиката – това означава още БДЖ-та, чиито загуби да покриваме хората и пазарно работещият бизнес. С данъците, акцизите, таксите и осигуровките, които плащаме в условия на нереформирано правосъдие, образование, здравеопазване и пенсионно дело. Замислен е и “Държавен инвестиционен фонд”. Само се сетете за Българския енергиен холдинг и умножете, да кажем, по 20. Резултатът няма да се хареса, още повече, че накрая на веригата пак плащаме ние с нашите пари.

– Намаляването на административната тежест за БСП минава единствено през празни приказки и нито дума как иска да пребори свръхрегулацията, незаконните разпоредби, “обичайното административно право”, чудовищния брой административни режими и изобщо неспиращата да бълва несправедливост чиновническа машина. Липсва и критично отношение към потресаващо лобисткото законодателство тип Мая Манолова (търговския регистър), Менда (ограничения на плащането в брой, необосновани акцизи) и Ревизоро (горивата), както и вредните им последствия за бизнеса. На несъстоятелните предложения в сферата на електронното управление вече обърна внимание Божидар Божанов.

Сума сумарум, най-голямата опозиционна партия няма никаква оферта за малките и средни предприятия, визията ѝ за България не е насочена към бъдещето, а напротив – залага на отдавна оборени от историческата действителност модели за икономическо развитие. БСП съвсем безкритично натяква представата си за “икономическа държава”, която се меси във всички дела на бизнеса, на който единствено е отредена ролята да плаща за всички недомислия.

Реално столетницата не казва нищо друго освен, че иска да краде. И то през държавата – както тя си знае най-добре.

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-NC-ND 2.0 във Flickr

Брежневизъм + перестройка 2.0

Хрониката на една предизвестена тегавина навлиза в новия си шестгодишен том.

Мнозина са на мнение, че тайната на популярността и подкрепата за Путин е, че той не се занимава с всекидневните икономически и социални въпроси. За това в Русия отговарят губернаторите на „субектите на Руската федерация“, правителството и премиерът Дмитрий Медведев. Ето защо всички те са недолюбвани и непопулярни, като това се отнася и до политическите партии, в това число и „Единна Русия“.

Путин, обаче, е популярен. Защото отговаря само за глобалните военни и стратегически въпроси. Противопоставя се на Щатите и дори ги предизвиква. С Путин като лидер Русия стои изправена (макар и на глинени нозе).

Победата му няма да доведе до криза, но ще продължи застоя. Страната е богата, но и сериозно ограбвана и омаломощавана. Собствените пари за инвестиции са малко, а чужди няма, защото собствеността не е (достатъчно добре) защитена. Налице е растяща външнополитическа изолация + санкции, а достъпът до технологии е свит.

Русия е и си остава износител на суровини. Само нефтът и газът пълнят бюджета с 52% и формират над 70% от целия износ. С което страната продължава да бъде напълно зависима от цените им на международните пазари.

Какво следва ли? Още по-дълбоко затъване в блатото. Икономически по-поносим, но пропагандно дори още по-обтоварен Брежневизъм.

Натискът над опозицията ще се засилва, а водачите ѝ все повече ще се превръщат в дисиденти. Институционалният разпад ще продължи да разгражда обществото, докато то ще бъде забавлявано с провокациите, заканите и дрънкането на оръжия към външни „врагове“.

Разбираемо, за нас тази перспектива е силно неблагоприятна. Както знаем, за Матушката не само „курица – не птица“, но и „Болгария – не заграница“. На първа линия сме за всякакви хибриднически поплъзновения, а не е като да нямаме достатъчно пробити за копейки шкембелии, които да са готови да губят арбитражи, така че да купуваме не само АЕЦ-и, но и МИГ-ове в кашони.

Все пак на фона на бялото слънце на пустинята има и някаква искрица надежда. И колкото и да ми е болно, но с Доналд Тръмп в САЩ, тежкото лидерско лицемерие в ЕС и несконачемия списък от полезни идиоти тя няма да бъде внесена от „свободния свят“. В отсъствието на нов Роналд Рейгън, който да откаже всеки компромис с „империята на злото“, ще трябва да разчитаме на хората в Русия. Които вместо да подкрепят (активно или пасивно) КГБ на власт, в някакъв момент да му покажат кукиш и да дадат приноса си за руското завръщане в цивилизацията.

Нещо като последвалата Брежневизма перестройка, но истинска и по-добра. Все пак нали ще е 2.0?

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-NC-ND 2.0 във Flickr

Италия между политическата опера буфа и триумф на популизма

Вчера италианците гласуваха за камара на депутати и сенат. Принципно нищо италианско не бива да ни учудва, както и няма смисъл да го приемаме като решено, уговорено или изобщо окончателно. Изненадите винаги са правило и никога не са изключение. На този фон ви предлагам малко от невчесаните си мисли в 9 точки и половина:

1) Едните популисти (Легата и Берлуска) биха другите (на Ренци), а третите (5 звезди) взеха най-много гласове самостоятелно. Все пак да не забравяме, че в Италия всички са популисти;

2) Миграцията беше главна тема, свързаната с нея силно емоционална реторика видимо се харесва и на Ботуша, а Салвини се кълне в Орбан. Това е светеща в отровночервено лампа, че миграционната политика не може да се изчерпва в “спасяване” на “корабокрушенци” и пускането им да вървят на север към Германия, Франция и Обединеното кралство. Предприетите от Джентилони самостоялни договорки с либийски кланове и милиции се случиха късно и не дадоха нужния ефект, резултатите от последвалите срещи на върха с Макрон и Меркел не бяха убедителни;

3) 5-те звезди блестят с пълна сила, защото още имат имиджа на неуправлявала и неизкаляла се в италианската политическа кочина партия. Тъжната истина, обаче, е, че и те нямат рецепта какво да става оттук нататък. Още по-тъжната истина е, че в момента такава рецепта всъщност няма нито една италианска партия или политик;

4) Италия е разделена не само географски и икономически, но вече тотално и политически – на север рулира десницата и най-вече Легата, в средата е миш-маш с лек превес на ляволибералите около Ренци, а на юг масовото настроени е всичко коз за 5 звезди;

5) Избирателите наказаха и Берлускони, и Ренци. Първият заради всичките му глупости от последните 20 години, вторият не много ясно защо – бил самовлюбен (!?), при това въпреки проведените от него и Джентилони реформи, вероятно миграционният darkest hour 2016-2017, в който Италия беше оставена от ЕС съвсем сама, си казва силната дума;

6) Не е особено успокояващо, но десният лагер в цялост взима повече гласове от 5 звезди, като силният човек там в бъдеще няма да е Берлускони, а Салвини – с всички плюсове и минуси от това;

7) Противно на очакванията, новата избирателна система не донесе някакви особени бонуси за явяване в коалиционни блокове;

8) Политическата среда е токсична, възможните коалиционни формати напълно неясни, а някои от сценариите са повече от плашещи;

9) Аритметически най-лесна за постигане би била коалиция между Лега и 5 звезди, но тя също така би била най-популисткият и еврофобски формат, който Италия някога ще да е виждала;

9 и 1/2) И за финал – популизмът се превръща в мейнстрийм, причинените от него проблеми – също. За тези проблеми, обаче, хората все по-рядко ще държат отговорни популистите, а Сорос, рептилите и въобще всички дълбини на безгранично-конспиративната си фантазия.

Разбира се, всичко от написаното е добре да се консумира с поне едно зрънце сол. Все пак говорим за Италия, където и крайният популизъм бързо може да деградира до лековатичка, макар и не особено забавна опера буфа.

Заглавна картинка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 във Flickr

От многото – един(ство)

Вероятно много от вас са попадали на девиза „E pluribus unum“, който е част от държавния печат на Щатите, а до 1956 г. е служил и като държавно мото, преди да бъде заменен с „In God we trust“.

В исторически план се твърди, че тази фраза за първи път е употребена от Марк Тулий Цицерон в трактата му „За задълженията“ в частта на обсъжданите там основни семейни и социални връзки като модел на обединения, предхождащ онзи на обществата и държавите: „Когато всеки човек обича другия колкото себе си, това от многото прави един (unus fiat ex pluribus)“.

Идеята е, че когато едно множество от различни действа задружно, то действа „като един“, защото действа „в единство“. Смисловото значение тук за мене е същото като в „Съединението прави силата“.

Точно това правим и в „Български манифест за Европа“ – платформа, подкрепена в основата си както от партиите ДСБ, Да България, Зелените и ДЕОС, така и от отделни личности, една от които аз самият.

Платформата е отворена и към нея очакваме да се присъединят още партии, организации и лица.

Какво ще правим там ли?

След много срещи с хора ще изработим и представим визия в каква България искаме да живеем. И как членството на страната ни в Европейския съюз да се превърне в истински гарант за икономически растеж, благосъстояние, свобода, достойнство и въобще в добруването ни като нация и общество.

Ей, аман от кухи фрази – наистина ли само това ще правите?

Не, също така ще се опознаваме, за да си имаме (повече) доверие, така щото да действаме в единство. И в тоя смисъл да се водим по-малко от тясноиндивидуалното и повече от широкообщностното.

Това ли е дългоочакваното „обединение на десницата“?

С всички условности на въпроса – може би. Засега единомислието е по темата Европейски съюз и това не е учудващо с оглед силно проевропейския (и проатлантически) профил на участниците в платформата. Задачата на групата ще бъде да го претвори в конкретни политики и по този начин да се очертае, позиционира и действа като силен контрапункт на наличната правителствена евронекомпетентност.

Еврочленството е сред най-ключовите по отношение бъдещето на България въпроси и постигането на единение там ще е много добра предпоставка за прехвърлянето му и върху други теми.

Ама тоя мач вече сме го гледали – с какво това е различно от Реформаторския блок?

С това, че нито е Реформаторски блок, нито Гражданският му съвет.

Търсенето на единение и единодействие ще е около политики, които са изработени съвместно и се подкрепят от всички. Разбира се, възможно е това да не сработва винаги, така че някои политики да се подкрепят само от някои от участниците. Това е за предпочитане пред дилемата дали някой от участниците да жертва собствената си идентичност или да влезе в конфликт с друг(и). И този подход е ок, ако от самото начало е поставен ясно и открито, вместо да се затаява пред хората или да им се представя за нещо, което не е.

Няма ли все пак да вървите към единен партиен субект?

Няма да крия личното си предпочитание за по-убедителното демонстриране на повече единство. По същия начин, обаче, си давам сметка, че най-важната предпоставка за постигане на последното е взаимното доверие. Както и че то последните месеци беше достигнало нива, критично ниски дори по скалата на Фаренхайт.

Положително за мен е, че в основата си идеята за единение се споделя от всички, а това е добра база за надграждане.

Тепърва ни предстои много работа и аз съм убеден, че имаме професионализма и експертизата, нужни за нейното изпълнение. Остава да покажем също, че носим и взаимното разбиране и готовността за отстъпки в името на поставената обща цел. Така че да постигнем от многото – един(ство).

Правото на самоопределение – право на отцепване?

Декларацията за независимост на каталунския парламент започна да предизвиква разнопосочни реакции в коментаторския свят. Изказват се всякакви мнения, а дискутиращите се замерят с термини a la „конституционалност“, „суверенитет“ и „право на самоопределение“.

Но какво стои зад тях, особено зад последното? Какъв е неговият характер и абсолютно ли е действието му?

Отговорите на тези въпроси отдавна са дадени от международното публично право и целта на този текст е да ги систематизира накратко.

Право на отцепване?

По традиция международното публично право приема отцепването (secession) само в случаите на съпротивителни движения срещу колониално управление, чуждестранна окупация или против залагащи на расова дискриминация в потисничеството си режими. Независимо от това в литературата можем да попаднем на различни подходи, които имат за цел да легитимират отцепването в рамките на международното право и в случаи, различни от горепосочените. Този дебат е пряко свързан с упражняването на правото на самоопределение съобразно Резолюция 2625 (XXV) на Общото събрание на ООН, озаглавена „Декларация относно принципите на международното право, свързани с приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Хартата на Обединените нации“.

Същата резолюция ни показва как може да се упражни правото на самоопределение, примерно чрез създаването на суверенна и независима държава, чрез свободното асоцииране с друга независима държава и/или с включването в рамките на съществуваща такава.

Обаче много важно да се каже в тази връзка, е, че последната клауза дебело подчертава и правото на териториална цялост на държавите:

Нищо в горните параграфи не следва да се тълкува като оторизиране или насърчаване на действия, които биха разрушили или нарушили изцяло или отчасти териториалната цялост или политическото единство на суверенни и независими държави, които се ръководят от принципа на равноправието и самоопределението на народите, както е описано по-горе, и по този начин имат правителство, представляващо целия народ в рамките на територията, без разлика по отношение на раса, вероизповедание или цвят (на кожата).

По същество този цитат от резолюцията ни казва, че когато една държава гарантира равнопоставеността на всички свои граждани пред закона, има управление, излъчено с участие на цялото си население без разлики по отношение на раса, вероизповедание или цвят на кожата, от международноправна гледна точка тя получава международноправен имунитет срещу действия, поставящи под въпрос териториалната ѝ цялост и/или политическото ѝ единство.

По аргумент за обратното, актът на отцепничество е допустимо средство за противодействие с оглед интереса на част от населението на дадена държава, само когато последната не изпълнява изброените условия. Поради това и доктрината приема, че правото на отцепване има характера на един вид „право на неизбежна отбрана“ (remedial secession).

Предпоставки

Но дори и сред привържениците на тази теза съществува консенсус, че трябва да бъдат изпълнени най-малко две условия, така че правото на отцепване да може да бъде упражнено:

Първо, засегнатата група или част от населението, желаеща да се възползва от правото на отцепване, трябва много сериозно и за дълъг период от време да е ограничена в упражняване на вътрешното си самоопределение. Това на практика означава излагане на сериозна дискриминация и други нарушения на човешките права, съответно на невъзможност за участие при вземането на решения по въпроси, които я засягат пряко. Като например изключване от участие в избори, политически мотивирани нарушения срещу правото на свободно сдружаване и събиране, задържане или лишаване от свобода на членове на опозицията, прилагане на мъчения и изтезания.

И второ, всички останали средства за разрешаване на конфликта трябва или да са изчерпани, или да е много вероятно, че ще бъдат обречени на неуспех. Тогава и само тогава правото на самоопределение, бидейки своего рода ultima ratio, може да прерасне в легитимен иск насочен към създаването на собствена държавност.

Във всички останали случаи, попадащи под прага на гореописаните нарушения, правото на самоопределение се упражнява в съответствие с териториалната цялост на дадената държава, по начин, различен от отцепването, а при необходимост – чрез предоставяне на автономия.

Косовският пример

В контекста на обявяването на независимостта на Косово се оформи дебат дали правото на отцепване, макар и някога съществувало, може да се „консервира“ и упражни след дълъг период от време и то при положение, че първоначално оправдаващите упражняването му условия вече значително са се променили и то в полза на засегнатата група население.

Действително може да се твърди, че сериозните правонарушения, извършени от сръбското управление в края на 90-те години създават предпоставки за упражняване правото на отцепване от страна на косовските албанци. Обаче при обявяване на независимостта си през 2008 г. Косово повече от 9 години се намира под закрилата на международната общност и разполага със значително самоуправление в съответствие с Резолюция 1244 (1999) на Съвета за сигурност на ООН. Автономният статут и свързаните с това права на Косово също са предвидени в сръбската конституция от 2006 г.

На този фон към датата на обявяване на независимост на Косово е трудно да се приеме наличието на ситуация, която да оправдае упражняване правото на отцепване. В същото време няма как да се пренебрегне становището, че към онзи момент все още не е налице фундаментална, надеждна и трайна промяна в политическата ситуация в тогавашна Сърбия. Както и че ограниченията и нарушенията върху правата на албанците през 90-те години, предвид особената им тежест, все още имат своето въздействие. Следователно, връщането на Косово под сръбска власт се оказва неприемливо, а правото на албанското му население да се отцепи – легитимно.

Този аргумент може да бъде разбираем в случая с Косово, но по същество създава значителни проблеми. Запазването на правото на отделяне за неопределено време би било в противоречие с неговия характер на право на неизбежна отбрана, което да се използва само в краен случай, при реална опасност, когато няма никакви други възможности.

Особено интересно, обаче, е че нито Събранието на Косово, нито международните защитници на неговата независимост изрично се позовават на правото на отцепване. Поради особената история на конфликта и специфичния начин на действие на ООН, обявяването на косовската независимост няма характера на прецедент, който валидно да може да послужи като развръзка в други “замразени конфликти”.

Още по-интересно за мен в тази връзка бе да науча, че отрицанието на прецедентния характер е включено в преамбюла на Декларацията за независимост, приета от косовския парламент:

Като отбелязва, че Косово е специален случай, произтичащ от несъгласуваното разпадане на Югославия и не е прецедент за всяка друга ситуация,

Разбира се, попадането на тази формулировка там не е въпрос на някаква случайност. Тя много повече отразява международноправния стандарт, залегнал и в т. нар. „План Ахтисаари.“

Положението в Каталуния

Последните седмици видяхме и чухме много по въпроса за каталунската автономия.

Нейният статут съдържа правомощия, които в голямата си част са изключителни, а в останалата – споделяни с испанската държава. Така, например, каталунското самоуправление има изключителна юрисдикция по въпроси на културата, образованието, здравеопазването, правосъдието, околната среда, комуникациите, транспорта, търговията, обществената безопасност и местната власт.

Каталуния има дори собствени полицейски сили, т. нар. Mossos d’Esquadra, въпреки че испанското правителство поддържа в региона и „свои“ униформени служители за целите на граничния контрол и противодействието на тероризма и имиграцията.

Не само, че не са възможни никакви сравнения с Косово, но дори и с най-голямата си симпатия към каталунците не мога да приема твърденията за наличие на международноправно утвърдени предпоставки за упражняване правото на отцепване.

Очевидно главната причина за всички тези въжделения по независимостта са от чисто финансов характер, като в никакъв случай не бива с лека ръка да подминаваме непоследователната линия на предишни и настоящи испански правителства при купуването на политическа подкрепа, имаща за цена противопоставянето на едни региони с други.

Извод

Правото на самоопределние не е абсолютно, защото е ограничено от правото на суверенитет и териториална цялост.

То може да прерасне в право на отцепване само при наличието на определени предпоставки, най-вече в условията на сериозна дискриминация и други тежки и системни нарушения на правата на човека.

Във всички останали останали случи международното публично право дава превес на други решения, в това число различни по своето устройство схеми за автономия, които не нарушават териториалната цялост на съществуващите държави.

Надявам се настръхналите едни срещу други в Каталуния отцепници и лоялисти да не стигат до крайности. Очаквам налагането на чл. 155 от испанската конституция до подейства охлаждащо на страстите, така че страните да се върнат на масата за преговори и постигнат съгласие за „повече от автономия, но по-малко от независимост.“

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 на Flickr

Използвана литература – Christian Tomuschat „Secession and self-determination“ (стр. 23-45 тук)