Знаете, че резултатите, получени чрез специални разузнавателни средства, не могат да бъдат използвани за друго освен за предотвратяване, разкриване и доказване на престъпления и за защита на националната сигурност при условията и по реда, посочени в закона. Пише го в чл. 32 от Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС).
Знаете, че, който използва информация, събрана чрез използване на специални разузнавателни средства, извън нейното предназначение за опазване на националната сигурност или за целите на наказателното производство, се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба до петстотин лева. Пише го в чл. 145а от Наказателния кодекс (НК).
Знаете, че на сайта на прокуратурата неколкократно е разгласявана събрана чрез специални разузнавателни средства (СРС) информация, като са разгласявани и осъществени чрез наблюдение и прихващане на електронни съобщения, т. е. чрез подслушване на телефонни разговори, записи.
Задава се въпросът дали и кой носи наказателна отговорност при разгласяване на получена чрез СРС информация, когато същата не служи за предотвратяване, разкриване и доказване на престъпления и за защита на националната сигурност.
Знаете, че този въпрос бе част от доклада на вътрешния министър Бойко Рашков, внесен от министъра на правосъдието Янаки Стоилов като предложение за предсрочно отстраняване на главния прокурор от длъжност.
Знаете опорката, развивана от разни представители на прокуратурата, в това число от самия главен прокурор, че се разгласявали не СРС-та или информация от СРС-та, а веществени доказателствени средства (ВДС), получени при експлоатиране на СРС-та. Това било допустимо с акт на „наблюдаващия прокурор“ съобразно чл. 198 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), който наблюдаващ прокурор единствен преценявал дали и в какъв обем да разгласи въпросната информация.
Може би знаете и опорката, че веднъж превърнати във ВДС и включени в общата съвкупност на доказателствените материали, използването на записите и изобщо резултатите от СРС вече не се съобразявало с разпоредбите на ЗСРС, а с онези на НПК и конкретно на посочения по-горе чл. 198.
По този въпрос имало практика на ВКС и дори Тълкувателно решение на този съд.
Така ли е наистина?
Не съвсем.
Налице е Решение No 464 от 28.05.2007 г. по н.д. No 234/2007 г. III н.о. на ВКС, с докладчик съдия Павлина Панова, което в свои изявления споменава и самият главен прокурор, но то е с напълно различен и неотносим към въпроса за разгласяване на ВДС предмет.
Конкретно, пред ВКС е атакуван осъдителен акт, за чието постановяване двете предходни инстанции се позовават на приети по делото доказателства, които обаче не са били достъпни за подсъдимия, поради което той не е успял да организира своята защита. Това е така, защото въпросните доказателства са такива, придобити чрез СРС, които според първата и въззивната инстанции представлявали класифицирана информация и поради това приобщаването им в хода на съдебното следствие се осъществило, след като съдът отстранил всички присъстващи от залата. Според ВКС това приобщаване в отсъствието на подсъдимия не намира опора в НПК, поради което се явява особено съществено нарушение на правото на защита на последния. Приобщаването на доказателства, включително на такива, придобити чрез СРС, казва върховният съд, става по реда на НПК при спазване на всички основни начала на наказателния процес, вкл. и на изискването за равнопоставеност на страните. Тези принципи изключват възможността въпросите, касаещи виновността или обоснованото предположение за участие в престъплението, да се решават въз основа на доказателствени материали, които не са известни на страните (в случая на подсъдимия).
Както може да видите и в самото решение, линкнато по-горе, нищо в него не се отнася до разгласяване на доказателствен материал. Извличането от него на някаква подкрепа за прокурорската теза може да е в резултат единствено на граничещо с абсурда превратно тълкуване.
Налице е и Определение No 2 от 15.04.2021 г. по тълк. д. No 2 / 2020 г. на Върховен касационен съд, Общо събрание на Наказателна Колегия (ОСНК), с което се отклонява искане на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на тълкувателно решение по следните въпроси:
1. В какви случаи и при какви условия прокурорът на основание чл.198, ал.1 НПК може да разреши разгласяване на материалите по разследването?
1.1 Съвместимо ли е с презумпцията за невиновност разгласяване на материали, подкрепящи тезата на обвинението, когато това не се налага за опазване на националната сигурност или провеждането на ефективно разследване чрез търсене на съдействие от обществото?
1.2. Допустимо ли е да се разгласяват материали по разследването, когато самото разгласяване съставлява престъпление?
1.3. Допустимо ли е разгласяване на материали, които се отнасят за трето лице извън кръга на обвиняемите в досъдебното производство?
Накратко, искането се отклонява, защото развитият в същото проблем не съществува в СЪДЕБНАТА практика. Това е така, защото въпросният проблем е изцяло относим към дейността на прокуратурата и то единствено в досъдебната фаза на процеса. ВКС на свой ред няма правомощие да осъществява тълкувателна дейност при констатирана противоречива или неправилна практика на прокуратурата. Последното, обаче, попада в правомощието на главния прокурор да упражнява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори. С други думи, търсеният с искането на Висшия адвокатски съвет ефект би могъл да се постигне чрез издаване от главния прокурор на методическо ръководство по приложението на чл. 198, ал.1 от НПК.
Както отново можете да се убедите, и този съдебен акт не подкрепя тезата на прокуратурата. От него, обаче, става ясно друго – главен прокурор не е издавал общозадължително указание за правилното и законосъобразно прилагане на чл. 198 НПК, т. е. как прокурорите да разгласяват материали по разследването без с това да нарушават закона.
Само за пълнота ще кажа, че има няколко (влезли в сила) решения на окръжни и апелативни съдилища по граждански дела за обезщетения, вследствие разгласяване на доказателствени материали, по които прокуратурата е осъдена.
Такова е Решение No 2672 от 16.11.2018 г. по в.г.д. No 1597/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, по известното дело за „бебето във фризера“. С него въпросната съдебна инстанция в мотивите си приема, че гражданският съд няма право и задължение да преценява, доколко публичното разгласяване на получени чрез СРС доказателства е в съответствие с разпоредбата на чл. 32 от ЗСРС, НО ПУБЛИЧНОТО ИМ ОГЛАСЯВАНЕ ПО НЕПРИКЛЮЧИЛО НАКАЗАТЕЛНО ПРОИЗВОДСТВО ОПРЕДЕЛЕНО Е ПРОТИВОПРАВНО ПОВЕДЕНИЕ ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ДЕЛИКТА. Вредата, допълва Апелативният съд, е особено тежка, тъй като информацията, внушаваща, че лекари са убили новородено дете, изхожда от авторитетна държавна институция, каквато е прокуратурата.
Как въпросът с избирателното разгласяване на следствена информация, особено получена чрез СРС, стои от наказателноправна страна, ще разберем, когато някой смел редови прокурор не само реши да разследва свой колега (а при достатъчно данни дори главния прокурор), но и внесе обвинителен акт за извършено престъпление по чл. 145а от НК и го поддържа пред съда.
Дотогава, с оглед монопола на прокуратурата да привлича към наказателна отговорност лицата, които са извършили престъпления от общ характер, само ще обсъждаме абсурдните действия и бездействия на държавното обвинение и Висшия съдебен съвет, с което максимум да им накривим каскета.
Снимка: автор Тихомира Методиева – Тихич