Категория: Правосъдие

902 мерки за постигането на 236 цели, подредени в 64 приоритета, обединени в 20 теми, намерили място върху 128 страници. Това внушителното съдържание на обявената началото на август тази година „програма за управление на правителството на Република България за периода 2017-2021 г.“ То е такова само на пръв поглед, тъй като на особено ключовата за развитието на страната и обществото ни тема „Правосъдие“ там е отделена едва страничка и половина. Разделена на цифром и словом 2 (два) приоритета, 6 цели и още толкова мерки.

Двата приоритета (№28 и 29 в цялата програма) са претенциозно озаглавени. Първият е титулован „Гарантиране на ефективна, бърза и справедлива съдебна власт, вкл. чрез продължаване на съдебната реформа и борба с корупцията“, а вторият фирмира под „Създаване на нов ред за преследване на корупцията и противодействие на престъпността“.

Та, какви смята да ги върши управляващото мнозинство в сферата на правосъдието?

Иска да приема нов Наказателен кодекс (НК), като това е скрепено с абсолютно неясния мотив „Създаване на нова правна уредба в областта на наказателната политика на страната в съответствие с европейските и международните правни стандарти.“ На друго място се казва, че търсен ефект от новия НК е „Промяна на определението за маловажен случай с оглед противодействието на конвенционалната престъпност.“ Това е всичко, конкретика няма, а читателското усещане за чисто декларативно бла-бла само се затвърждава. Изцяло нов НК само заради „маловажния случай“? Който е въпрос на само един член в закона? И какво правим с всички, които досега оставаха неосъдени на това основание? Къде ги настаняваме? Правена ли е въобще оценка за колко случая става дума, дали затворите ни ще могат да ги поемат, както и колко би струвал целият масраф?

Подобна е ситуацията с правителствените идеи за нов Наказателно-процесуален кодекс (НПК). Обявената цел там се нарича „премахване на формализма в наказателния процес, както и на безкрайното връщане на делата в досъдебна фаза с цел избягване на наказателната отговорност.“ Ок, на първо четене изглежда благородно. Но колко хора у нас знаят, че съдът „връща дела“ (всъщност обвинителни актове) на прокуратурата, защото последната ги е написала безкрайно некомпетентно? Или защото полицията се е провалила с разследването в досъдебното производство? Не, това не се знае. За това и не се говори, поне не и извън юридическите кръгове. Ясно е също така, че проблемът с подготвеността и компетентността на разследващите кадри няма да намери решението си с изменения в НПК.

Прочее, идеята да се „пипат“ процесуалните закони е сериозно залегнала в управленската програма. Вижда се, че изменения са предвидени още както в Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК), така и в Административнопроцесуалния му събрат (АПК). И ако не е съвсем ясно какво ще се случва в ГПК, то неотдавна станахме свидетели как управляващото мнозинство прие силно противоречиви изменения в АПК. Това е така, защото от една страна се залага на повече електронизация – връчванията и призоваванията на страните ще могат да стават и по имейл или смс, което безспорно е крачка в правилната посока, но със същия законодателен замах силно се ограничава достъпът до касационното обжалване чрез многократно завишаване на съответните държавни такси. И ако някой се пита защо това е проблем, да обясня: изпълнителната власт на практика ни казва „Знаем, че административните ни актове са булшит, но вместо да се постараем да спрем или поне да намалим бълването на несправедливост, ние ще ви ограничим достъпа до последната инстанция, където евентуално бихте я получили.“

Засега това е прието „само“ на първо четене, но лично аз не съм оптимист, че ще има вадене на отровни зъби в последния момент – няма никакви индикации за наличието на нужната политическа воля.

А как стоят работите с прословутия „антикорупционен закон“?

Нали помните – антикорупционната политика представлява втория правителствен приоритет в частта за правосъдие. Поставената цел е „Постигане на трайни и устойчиви резултати в борбата с корупцията и организираната престъпност; за независимост на съдебната власт.”, а съответната мярка е дефинирана като „Приемане на нов Антикорупционен закон, който ще обедини фрагментарното законодателство и ще създаде единен антикорупционен орган на основата на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество.“

Какво точно ни предлага коалицията между ГЕРБ и Обединени патриоти тук? Не е нещо кой знае какво, но нека обобщим. Планираният нов мегаорган, който ще се постигне чрез сливането на няколко досега съществуващи структури, е нищо повече от „хартиен тигър”. Защо? Много просто – не само му липсва каквато и да е самостоятелност, но за всяка своя стъпка ръководството му ще зависи от прокуратурата. Сега някои ще кажат „Ама това сме го играли вече, къде въобще е новото?“ и ще бъдат напълно прави. Други повече от резонно ще се запитат „Ок, какво, обаче, правим, ако прокуратурата си прави оглушки и не иска да разследва определени (физически или юридически) лица?“ Аз бих добавил – какво правим, ако трябва да разследваме Главния прокурор? Примерно като в ЦУМгейт? Каквато нужда имаше, но никой (парламент, ВСС, инспекторат към ВСС и президент) не посмя да се намеси. Да, въпроси над въпроси, а отговори – нула.

Какво би могло да е решението тук ли? Примерно антикорупционен заместник-главен прокурор, който се отчита само пред парламента. И който може да разследва и повдига обвинения, включително на Главния. Разбираемо е, че управляващите бягат от това предложение като комунисти от разпит. И това е нормално – те ще бъдат измежду първите му жертви, ако го приемат. Защото работи на север от Дунава. Откъдето го знаем като „румънски модел”.

Какво изпълни мнозинството досега?

Тук е важно на първо място да припомним заявката на коалицията за „продължаване на съдебната реформа“, като една от набелязаните за постигането ѝ мерки е „изпълнение на 17-те препоръки от 10-годишния доклад по Механизма за сътрудничество и оценка на ЕС.“

Прочее, помните ли ги тези препоръки?

Те са повече от интересна отправна точка, тъй като в основата си призовават за експресно лечение на най-гнойната рана в правосъдието ни, известна и като „прокуратура“. Защото в противен случай напредващата оттам гангрена заплашва да се разпростре върху останалите му все още незасегнати от болестта органи.

Разбира се, лечението минава през рамкирането правомощията и задълженията на Главния прокурор, над когото, знаем, стои „само Господ“. Ключово тук е постигането на отчетност, която лека-полека да премахне действащата вече десетилетия хипотеза на недосегаемост.

Какво обаче стори мнозинството вместо това?

Прие изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВ), според които магистрати ще могат да бъдат (временно) отстранявани от длъжност дори само при евентуално повдигане на обвинение за някакво умишлено престъпление от общ характер. Досега действащата норма на чл. 230 от ЗСВ допускаше временно отстраняване от длъжност само ако магистратът е привлечен като обвиняем по престъпление, извършено „при осъществяване на съдебната власт“, т. е. заради действие или бездействие в изпълнение на неговата служба като съдия, прокурор или следовател.

Правото да иска временно отстраняване на магистрати и досега беше у Главния прокурор. С последното изменение, обаче, то се превръща в мини нуклеарна опция. Нека само за малко си представим, че вече не може да се манипулира случайното разпределение на дела. И че важно дело се е паднало на честен и отговорен съдия, на когото „здравите сили“ в правосъдието не могат да влияят. Какво правим? Ами повдигаме му измислено и скалъпено обвинение. Да, то няма да издържи дори пред Висшия съдебен съвет (ВСС), но дотогава съдията ще е бил отстранен от важно производство, а на негово място ще се е паднал някой друг, далеч по-комуникативен. Или корпоративен, ако ви е по-симпатично.

Сума сумарум, вместо да постигнат някакъв ефективен механизъм за контрол и отчетност на прокуратурата, депутатите я снабдиха дори с повече и по-груби възможности да се налага над съда. Всичко това на фона на сериозното влияние на Главния прокурор във ВСС и приетите и обнародвани измененията в друг ключов закон – НПК, конкретно в частта за Специализирания наказателен съд.

По този въпрос се изговори и изписа много. Основният проблем е, че се нарушава Конституцията, защото на Специализирания съд се възлага да гледа дела не само съобразно вида престъпления, но и съобразно длъжностното качество на подсъдимите лица. Т. е. за еднакви престъпления едни хора ще ги предават на „обикновените“ съдилища, докато други ще бъдат изправяни пред Специализирания им еквивалент. Като приложими ще бъдат различни правила за срокове, налагане на мерки та дори по отношение на правото (или отказа) на адвокатска защита.

Съвсем допустими тук са изводи в двете крайности – от (1) създава се особен трибунал, с чиято помощ властта ще може да се разправя с политическите си противници до (2) управляващите си правят „ВИП-съд“ като за „наши хора“, където извън прожектора на общественото мнение ще се гледат делата на кражбарите, мутрите и корумпетата от високите етажи на властта.

Вместо заключение

Като гледам как са тръгнали, направо не ми се мисли какво ни чака в оставащите повече от 3 години от мандата на това правителство. Засега едно е видно и с невъоръжено око – нито предвидените в програмата, нито досега изпълнените намерения, са продиктувани от някакво особено проявление на разума. В тая връзка, ако има нещо, за което винаги ще охрабрявам избраниците на българския гласоподавател, то е да мислят повече преди да действат. И като ще се занимават с правосъдие, поне да влагат мисъл.

Този текст написах специално за дясната платформа Мисъль.   

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 на Flickr