Правителственото решение за Пирин е незаконосъобразно

Нали си спомняте решението на Министерски съвет, с което правителството прие изменение на Плана за управление на Национален парк Пирин? Кабинетът го гласува между Коледа и Нова година или съвсем по никое време, така да се каже.

Последваха няколкоседмични протести, които в апогея си бяха доста многобройни и намериха отразяване и в чуждестранни медии.

Днес стана ясно, че 3-членен състав на Върховния административен съд (ВАС) отменя правителственото решение на следните основания:

– предвиденото в решението на МС изграждане на водохващания, изграждане и разширение на ски писти и съпътстваща техническа инфраструктура противоречи на забраната за строителство в националния парк по чл. 21, т. 1 от Закона за защитените територии (ЗЗТ);

– липсата на екологична оценка в решението на МС е в нарушение на чл. 2, ал. 2 от Наредбата за условията и реда за извършване на екологична оценка на планове и програми;

– липсата на оценка за съвместимостта по реда на чл. 31 от Закона за биологичното разнообразие (ЗБР) е в нарушение на Закона за опазване на околната среда (ЗООС) и ЗБР.

В решението си ВАС прави и няколко интереси констатации:

– решението на МС не допуска всякакво строителство на 48 % от територията на националния парк, а предвижда строителство, ремонт и реконструкция като потенциално осъществима дейност във връзка с водохващания;

– предвидените водохващания пък са за нуждите на бъдещото строителство на ски писти, въжени линии и съпътстваща техническа инфраструктура;

– решението на МС не съответства на основната цел на ЗЗТ, а именно: опазването и съхраняването на защитените територии като национално и общочовешко богатство и достояние и като специална форма на опазване на родната природа, способстващи за развитието на културата и науката и за благополучието на обществото. Тук съдът се позовава на чл. 2, ал. 2 ЗЗТ, според който опазването на природата в защитените територии има предимство пред другите дейности в тях.

Сума сумарум това решение на ВАС е добро, тъй като внася допълнителна яснота по някои спорни въпроси и най-важното – връща правителството в изходна позиция, като го задължава да спази закона.

Все пак да не забравяме, че то е постановено от 3-членен състав, поради което подлежи на обжалване пред 5-членен такъв. В този смисъл решението на последната инстанция ще бъде истинският лакмус за върховенството на правото и законността у нас.

 

Снимка – личен архив.

Визията на БСП отразява ръждата на миналото

Тази седмица БСП представи своята „Визия за България“, с която ни споделя какво ще направи, ако някога отново дойде на власт или има думата в някакъв управленски формат.

След като се запознах с документа на свой ред аз искам да споделя критиката си през погледа на малките и средни предприятия и намаляване на административната тежест, което е моят ресор в управленската алтернатива на Демократична България:

– Малките и средните предприятия се споменават всичко на всичко 2 пъти – веднъж по отношение на предлаганата държавна подкрепа в лицето на Българската агенция за експортно застраховане (БАЕЗ) и още веднъж относно достъпа им до финансиране, конкретно чрез опростена процедура на Българската фондова борса. За последното социалистите си представят малките бизнеси да бъдат освободени от задължението да издават проспекти за публично предлагане и да не бъдат третирани като публични предприятия. Нито дума за финтех, краудфъндинг, а да не говорим за криптовалути и други проявления на дигиталния бизнес. С това БСП показва, че няма и грам идея от т. нар. fintech action plan на Еврокомисията, нито от предложените от същата уеднаквени правила за краудфъндинг платформите.

– Раздвижване на капиталовия пазар – ок, само по себе си е добра идея. Но столетницата тук не предлага корекция на работата на БФБ, напълно компроментирана от схеми за източване през последните години – Енергони, Енемона, Холдинг Пътища (фалирали) или Булгартабак (ощетени миноритарни акционери). БСП не предлага и генерална реформа в правосъдието, която в по-висока степен да гарантира правото на собственост, така че никой да не се страхува да стане “видим” на БФБ, а бизнесът му – интересен за крадене от мутри, близки до властта. Предложеното от социалистите решение е да сме превърнели държавата в инвеститор номер 1 и така всичко ще се нареди от само себе си.

– Засилване на държавната и общинската роля в икономиката – това означава още БДЖ-та, чиито загуби да покриваме хората и пазарно работещият бизнес. С данъците, акцизите, таксите и осигуровките, които плащаме в условия на нереформирано правосъдие, образование, здравеопазване и пенсионно дело. Замислен е и “Държавен инвестиционен фонд”. Само се сетете за Българския енергиен холдинг и умножете, да кажем, по 20. Резултатът няма да се хареса, още повече, че накрая на веригата пак плащаме ние с нашите пари.

– Намаляването на административната тежест за БСП минава единствено през празни приказки и нито дума как иска да пребори свръхрегулацията, незаконните разпоредби, “обичайното административно право”, чудовищния брой административни режими и изобщо неспиращата да бълва несправедливост чиновническа машина. Липсва и критично отношение към потресаващо лобисткото законодателство тип Мая Манолова (търговския регистър), Менда (ограничения на плащането в брой, необосновани акцизи) и Ревизоро (горивата), както и вредните им последствия за бизнеса. На несъстоятелните предложения в сферата на електронното управление вече обърна внимание Божидар Божанов.

Сума сумарум, най-голямата опозиционна партия няма никаква оферта за малките и средни предприятия, визията ѝ за България не е насочена към бъдещето, а напротив – залага на отдавна оборени от историческата действителност модели за икономическо развитие. БСП съвсем безкритично натяква представата си за “икономическа държава”, която се меси във всички дела на бизнеса, на който единствено е отредена ролята да плаща за всички недомислия.

Реално столетницата не казва нищо друго освен, че иска да краде. И то през държавата – както тя си знае най-добре.

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-NC-ND 2.0 във Flickr

Брежневизъм + перестройка 2.0

Хрониката на една предизвестена тегавина навлиза в новия си шестгодишен том.

Мнозина са на мнение, че тайната на популярността и подкрепата за Путин е, че той не се занимава с всекидневните икономически и социални въпроси. За това в Русия отговарят губернаторите на „субектите на Руската федерация“, правителството и премиерът Дмитрий Медведев. Ето защо всички те са недолюбвани и непопулярни, като това се отнася и до политическите партии, в това число и „Единна Русия“.

Путин, обаче, е популярен. Защото отговаря само за глобалните военни и стратегически въпроси. Противопоставя се на Щатите и дори ги предизвиква. С Путин като лидер Русия стои изправена (макар и на глинени нозе).

Победата му няма да доведе до криза, но ще продължи застоя. Страната е богата, но и сериозно ограбвана и омаломощавана. Собствените пари за инвестиции са малко, а чужди няма, защото собствеността не е (достатъчно добре) защитена. Налице е растяща външнополитическа изолация + санкции, а достъпът до технологии е свит.

Русия е и си остава износител на суровини. Само нефтът и газът пълнят бюджета с 52% и формират над 70% от целия износ. С което страната продължава да бъде напълно зависима от цените им на международните пазари.

Какво следва ли? Още по-дълбоко затъване в блатото. Икономически по-поносим, но пропагандно дори още по-обтоварен Брежневизъм.

Натискът над опозицията ще се засилва, а водачите ѝ все повече ще се превръщат в дисиденти. Институционалният разпад ще продължи да разгражда обществото, докато то ще бъде забавлявано с провокациите, заканите и дрънкането на оръжия към външни „врагове“.

Разбираемо, за нас тази перспектива е силно неблагоприятна. Както знаем, за Матушката не само „курица – не птица“, но и „Болгария – не заграница“. На първа линия сме за всякакви хибриднически поплъзновения, а не е като да нямаме достатъчно пробити за копейки шкембелии, които да са готови да губят арбитражи, така че да купуваме не само АЕЦ-и, но и МИГ-ове в кашони.

Все пак на фона на бялото слънце на пустинята има и някаква искрица надежда. И колкото и да ми е болно, но с Доналд Тръмп в САЩ, тежкото лидерско лицемерие в ЕС и несконачемия списък от полезни идиоти тя няма да бъде внесена от „свободния свят“. В отсъствието на нов Роналд Рейгън, който да откаже всеки компромис с „империята на злото“, ще трябва да разчитаме на хората в Русия. Които вместо да подкрепят (активно или пасивно) КГБ на власт, в някакъв момент да му покажат кукиш и да дадат приноса си за руското завръщане в цивилизацията.

Нещо като последвалата Брежневизма перестройка, но истинска и по-добра. Все пак нали ще е 2.0?

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-NC-ND 2.0 във Flickr

Италия между политическата опера буфа и триумф на популизма

Вчера италианците гласуваха за камара на депутати и сенат. Принципно нищо италианско не бива да ни учудва, както и няма смисъл да го приемаме като решено, уговорено или изобщо окончателно. Изненадите винаги са правило и никога не са изключение. На този фон ви предлагам малко от невчесаните си мисли в 9 точки и половина:

1) Едните популисти (Легата и Берлуска) биха другите (на Ренци), а третите (5 звезди) взеха най-много гласове самостоятелно. Все пак да не забравяме, че в Италия всички са популисти;

2) Миграцията беше главна тема, свързаната с нея силно емоционална реторика видимо се харесва и на Ботуша, а Салвини се кълне в Орбан. Това е светеща в отровночервено лампа, че миграционната политика не може да се изчерпва в “спасяване” на “корабокрушенци” и пускането им да вървят на север към Германия, Франция и Обединеното кралство. Предприетите от Джентилони самостоялни договорки с либийски кланове и милиции се случиха късно и не дадоха нужния ефект, резултатите от последвалите срещи на върха с Макрон и Меркел не бяха убедителни;

3) 5-те звезди блестят с пълна сила, защото още имат имиджа на неуправлявала и неизкаляла се в италианската политическа кочина партия. Тъжната истина, обаче, е, че и те нямат рецепта какво да става оттук нататък. Още по-тъжната истина е, че в момента такава рецепта всъщност няма нито една италианска партия или политик;

4) Италия е разделена не само географски и икономически, но вече тотално и политически – на север рулира десницата и най-вече Легата, в средата е миш-маш с лек превес на ляволибералите около Ренци, а на юг масовото настроени е всичко коз за 5 звезди;

Италия между политическа опера буфа и триумф на популизма 2

5) Избирателите наказаха и Берлускони, и Ренци. Първият заради всичките му глупости от последните 20 години, вторият не много ясно защо – бил самовлюбен (!?), при това въпреки проведените от него и Джентилони реформи, вероятно миграционният darkest hour 2016-2017, в който Италия беше оставена от ЕС съвсем сама, си казва силната дума;

6) Не е особено успокояващо, но десният лагер в цялост взима повече гласове от 5 звезди, като силният човек там в бъдеще няма да е Берлускони, а Салвини – с всички плюсове и минуси от това;

7) Противно на очакванията, новата избирателна система не донесе някакви особени бонуси за явяване в коалиционни блокове;

8) Политическата среда е токсична, възможните коалиционни формати напълно неясни, а някои от сценариите са повече от плашещи;

Италия между политическа опера буфа и триумф на популизма 1

9) Аритметически най-лесна за постигане би била коалиция между Лега и 5 звезди, но тя също така би била най-популисткият и еврофобски формат, който Италия някога ще да е виждала;

9 и 1/2) И за финал – популизмът се превръща в мейнстрийм, причинените от него проблеми – също. За тези проблеми, обаче, хората все по-рядко ще държат отговорни популистите, а Сорос, рептилите и въобще всички дълбини на безгранично-конспиративната си фантазия.

Разбира се, всичко от написаното е добре да се консумира с поне едно зрънце сол. Все пак говорим за Италия, където и крайният популизъм бързо може да деградира до лековатичка, макар и не особено забавна опера буфа.

 

Заглавна картинка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 във Flickr

Как Себастиан Курц си представя Европейския съюз

Австрийският канцлер бе един от най-интересните участници в тазгодишната Мюнхенска конференция по сигурността.

Изразяваните от него становища заслужават особено отразяване и анализ, защото той е сред най-младите европейски правителствени ръководители, наскоро спечели избори, след като втвърди тона по отношение на миграцията, оттогава провежда съответната политика и, съдейки по социологическите данни, австрийците стоят зад него и го подкрепят.

Но да се върнем на темата ЕС.

Известно е, че Австрия поема председателството на Съвета на Европейския съюз веднага след нас. Основният приоритет е вече определен – борба срещу незаконната имиграция.

В този смисъл Курц застъпва политиката на добре охранявани външни граници, защото само тя може да гарантира отпадането на нововъведените покрай мигрантската криза през последните години вътрешноевропейски такива.

Второ, австрийският канцлер подкрепя задълбочаването на европейската политика за сигурност и отбрана. Конкретно, казва той

Ако искаме да осигурим дългосрочен мир в Европа и около нея и да бъдем сериозен партньор на международно равнище, тогава общата ни цел трябва да е засиленото военно и полицейско сътрудничество.

На трето място Курц иска да подложим ЕС на малко по-здравословна диета, така че да се поосвободи от натрупаните в последните десетилетия излишни килограми. В тази връзка младият Себастиан предлага да използваме Брекзит и отпадането на британските нетни вноски, за да реформираме структурите на ЕС за периода след това. Така например Европейският парламент спокойно може да се състои от по-малко депутати, а броят на членовете на Еврокомисията (понастоящем 28) да се намали наполовина.

Като четвърта точка идват идеите на Курц за мащабна дерегулация в ЕС. За мен той е съвсем прав със становището, че

Не се нуждаем от правила за подходящия цвят на пържените картофи, съставките на менюто или формата и обема на каничката със зехтин на масата в ресторанта.

Освен това австрийският канцлер настоява в ЕС да се възползваме от възможностите, които предлага цифровизацията. Той правилно посочва, че през последните 20 години Европа е проспала много, за което свидетелстват фактите, че почти всички големи интернет бизнеси идват от САЩ или Китай, но не и от Европа. Като добра мярка за противодействие, казва Курц, европейците трябва да преосмислим образователната си система и да създадем нова предприемаческа култура.

Шесто, младият австрийски лидер се застъпва за повече възобновяеми енергийни източници в ЕС, с които (а) да намалим зависимостта си от вноса на енергоносители и (б) да допринесем за опазването на околната среда.

И на седмо, последно, място Себастиан Курц призовава

Да защитаваме нашата изградена около юдео-християнското си наследство и Просвещението Европа.

Вижте цялото му участие заедно с полския премиер Матеуш Маровецки

както и интервюто му с германския журналист Кристиан Нич.

Натиснете тук, ако плейърът не работи с вашия браузър.

За финал добавям още няколко от най-запомнящите му се цитати.

За миграцията:

Много държави, не само Австрия, но и шведите, германците и други, разходват много за настаняването на бежанци и ако погледнем колко ни струва грижата за един човек на нас в Централна Европа, установяваме, че за същите пари в Ливан можем да помогнем на почти двадесет души, което означава, че ако искаме да помагаме устойчиво, тогава трябва да предоставяме повече помощ на място, а не да приемаме повече и повече бежанци тук, в Централна Европа.

За защитата на външните граници:

Ако най-накрая имаме адекватна защита на външните граници, за което аз продължавам да настоявам, Австрия е готова да даде своя по-висок принос както по отношение на персоналното, така и на финансовото им обезпечение.

За функционирането на Европейския съюз:

Ако развитието от последните години ни показва едно, тогава в Европейския съюз със сигурност трябва да си сътрудничим повече по големите и важни въпроси, като в същото време ЕС следва да се отдръпне при решенията около по-дребните и маловажни теми.

 

Снимка – Instagram профил на Себастиан Курц

Пирин като тест за законността у нас

Понякога неюристите разбират и обхващат даден правен проблем доста по-добре от самите юристи. Точно това е сторил Божо в статията си „Има ли проблем с приетия от правителство план за управление на Пирин?“.

От нея става ясно, че с приетото на 28.12.2017 решение на Министерски съвет се изменя Планът за управление на Национален парк Пирин. В тази връзка е важно да се знае, че за добро или зло въпросният план циментира състоянието на изградените към 2004 г. писти и съоръжения (в това число лифтове) и забранява тяхното разширяване, както и изграждането на нови такива.

Въведеното изменение на плана меко казано „разхлабва“ тези забрани в зона III – зона за туризъм по отношение на

Дейности по изграждане на писти и строителство на въжени линии и съпътстващата ги техническа инфраструктура, съгласно одобрени устройствен план или изменение на такъв план и инвестиционни проекти/намерения, въз основа на влезли в сила крайни актове за одобряване/съгласуване по процедурите за екологична оценка и оценка на въздействието върху околната среда по реда на глава шеста от Закона за опазваме на околната среда и/или по процедурата за оценка за съвместимост по Закона за биологичното разнообразие“.

съответно в зона IV – зона за сгради и съоръжения по отношение на

Дейности по разширение на писти и строителство на въжени линии, в рамките на границата на зона III – Зона за туризъм, съгласно одобрени устройствен план или изменение на такъв план и инвестиционни проекти/намерения, въз основа на влезли в сила крайни актове за одобряване/съгласуване по процедурите за екологична оценка и оценка на въздействието върху околната среда по реда на глава шеста от Закона за опазване на околната среда и/или по процедурата за оценка за съвместимост по Закона за биологичното разнообразие“.

С това реално и напълно се изменя планът за управление, като на практика се дава възможност както за изграждането на нови писти и съоръжения, така и за разширяването на съществуващите към момента. Дали тук се прокрадва и прословутата „втора кабинка“ на Банско е спорно, като това е така, защото плановете за управление изискват висока степен на идентификация и индивидуализация, каквато приетите от Министерски съвет изменения не съдържат.

Всуе, по-опасното, на което също така обръща внимание Божо, е изменението в таблица 32 (страница 188 от плана за управление), в частта ѝ, отнасяща се до зона IIа от Националния парк Пирин – зона за опазване на горските екосистеми и отдих.

Пирин като тест за законността

В тази зона, която обхваща 18 245 хектара или 45,2% от общата площ на националния парк, досега дейностите „паша“, „спортни дейности“ и най-вече „строителство, ремонт и реконструкция“ са били изключени. След изменението те вместо с тирета ще бъдат маркирани с „код 3“, т. е. ще бъдат обявени за „потенциално осъществими“.

Това е вероятната причина за малко алармистките съобщения, че „вече в половината Пирин ще може да се строи“, които министър Нено Димов побърза да отрече. Но го направи неубедително, изтъквайки, че измененията в таблицата се отнасяли само за водохващане и това се виждало от самото решение, както и не съумя да защити необходимостта от приетите набързо и непрозрачно, между коледни и новогодишни празници, изменения в плана за управление на националния парк с може би най-непокътната природа у нас. Ако министър Димов искаше да бъде истински убедителен в действията си от позицията на правото и законността, то трябваше да заложи както на един ясно, конкретно и категорично разписан административен акт, така и на смислени мотиви в подкрепа на неговото постановяване.

С оглед на това остават съмненията, че „втората кабинка“ е не повече от смокинов лист и лошо съшит претекст в опит за поредното заобикалане на правилата и постигане на отдавна лелеяната цел за повече строежи нагоре в планината.

Сега, тъй като Национален парк Пирин е защитена територия по смисъла на Закона за защитените територии (ЗЗТ), съвсем резонно се задава въпросът доколко всичко от гореизброеното е в унисон с чл. 21 от този нормативен акт, който гласи

В националните паркове се забраняват:
1. строителство, освен на туристически заслони и хижи, водохващания за питейни нужди, пречиствателни съоръжения, сгради и съоръжения за нуждите на управлението на парка и обслужването на посетителите, подземни комуникации, ремонт на съществуващите сгради, пътища, спортни и други съоръжения;

Като всяка законова разпоредба и тази предизвиква спорове, които не са окончателно изяснени от съда. Конкретно се спори дали тя позволява строителство на нови спортни и други съоръжения или само техния ремонт.

В подкрепа на тезата, че позволен е само ремонтът, но не и новото строителство, са постановените решения № 6883 от 09.06.2008 г. по адм. д. № 4543 от 2008 г. на 5-членен състав, съответно № 11015 от 01.08.2011 г. по адм. д. № 12383 от 2010 г. (влязло в сила) на 3-членен състав на Върховния административен съд (отворете линковете и вижте маркираните анотации).

Така погледнато, приетите с решение на Министерски съвет изменения в плана за управление на Национален парк Пирин много вероятно противоречат (най-малко) на материалноправната разпоредба на чл. 21 от ЗЗТ. Лично за мен противоречието е налице, но формално компетентен да се произнесе обвързващо по въпроса у нас е Върховният административен съд, в случай че решението на Министерски съвет бъде оспорено пред него.

В този смисъл казусът Пирин се превръща в лакмус, в един вид тест за върховенството на правото и законността у нас, който вече дава резултати – подложено на него, първо се провали правителството.

Остава да видим дали решението му ще бъде оспорено и ако да – как по делото ще се произнесе едно от най-проблемните съдилища у нас. И то на фона на новото си ръководство, чийто избор внесе много повече съмнения за наличие на зависимости и липса на безпристрастност, отколкото трябваше да разсее.

Снимка – личен архив.

От многото – един(ство)

Вероятно много от вас са попадали на девиза „E pluribus unum“, който е част от държавния печат на Щатите, а до 1956 г. е служил и като държавно мото, преди да бъде заменен с „In God we trust“.

В исторически план се твърди, че тази фраза за първи път е употребена от Марк Тулий Цицерон в трактата му „За задълженията“ в частта на обсъжданите там основни семейни и социални връзки като модел на обединения, предхождащ онзи на обществата и държавите: „Когато всеки човек обича другия колкото себе си, това от многото прави един (unus fiat ex pluribus)“.

Идеята е, че когато едно множество от различни действа задружно, то действа „като един“, защото действа „в единство“. Смисловото значение тук за мене е същото като в „Съединението прави силата“.

Точно това правим и в „Български манифест за Европа“ – платформа, подкрепена в основата си както от партиите ДСБ, Да България, Зелените и ДЕОС, така и от отделни личности, една от които аз самият.

Платформата е отворена и към нея очакваме да се присъединят още партии, организации и лица.

Какво ще правим там ли?

След много срещи с хора ще изработим и представим визия в каква България искаме да живеем. И как членството на страната ни в Европейския съюз да се превърне в истински гарант за икономически растеж, благосъстояние, свобода, достойнство и въобще в добруването ни като нация и общество.

Ей, аман от кухи фрази – наистина ли само това ще правите?

Не, също така ще се опознаваме, за да си имаме (повече) доверие, така щото да действаме в единство. И в тоя смисъл да се водим по-малко от тясноиндивидуалното и повече от широкообщностното.

Това ли е дългоочакваното „обединение на десницата“?

С всички условности на въпроса – може би. Засега единомислието е по темата Европейски съюз и това не е учудващо с оглед силно проевропейския (и проатлантически) профил на участниците в платформата. Задачата на групата ще бъде да го претвори в конкретни политики и по този начин да се очертае, позиционира и действа като силен контрапункт на наличната правителствена евронекомпетентност.

Еврочленството е сред най-ключовите по отношение бъдещето на България въпроси и постигането на единение там ще е много добра предпоставка за прехвърлянето му и върху други теми.

Ама тоя мач вече сме го гледали – с какво това е различно от Реформаторския блок?

С това, че нито е Реформаторски блок, нито Гражданският му съвет.

Търсенето на единение и единодействие ще е около политики, които са изработени съвместно и се подкрепят от всички. Разбира се, възможно е това да не сработва винаги, така че някои политики да се подкрепят само от някои от участниците. Това е за предпочитане пред дилемата дали някой от участниците да жертва собствената си идентичност или да влезе в конфликт с друг(и). И този подход е ок, ако от самото начало е поставен ясно и открито, вместо да се затаява пред хората или да им се представя за нещо, което не е.

Няма ли все пак да вървите към единен партиен субект?

Няма да крия личното си предпочитание за по-убедителното демонстриране на повече единство. По същия начин, обаче, си давам сметка, че най-важната предпоставка за постигане на последното е взаимното доверие. Както и че то последните месеци беше достигнало нива, критично ниски дори по скалата на Фаренхайт.

Положително за мен е, че в основата си идеята за единение се споделя от всички, а това е добра база за надграждане.

Тепърва ни предстои много работа и аз съм убеден, че имаме професионализма и експертизата, нужни за нейното изпълнение. Остава да покажем също, че носим и взаимното разбиране и готовността за отстъпки в името на поставената обща цел. Така че да постигнем от многото – един(ство).

Правото на самоопределение – право на отцепване?

Декларацията за независимост на каталунския парламент започна да предизвиква разнопосочни реакции в коментаторския свят. Изказват се всякакви мнения, а дискутиращите се замерят с термини a la „конституционалност“, „суверенитет“ и „право на самоопределение“.

Но какво стои зад тях, особено зад последното? Какъв е неговият характер и абсолютно ли е действието му?

Отговорите на тези въпроси отдавна са дадени от международното публично право и целта на този текст е да ги систематизира накратко.

Право на отцепване?

По традиция международното публично право приема отцепването (secession) само в случаите на съпротивителни движения срещу колониално управление, чуждестранна окупация или против залагащи на расова дискриминация в потисничеството си режими. Независимо от това в литературата можем да попаднем на различни подходи, които имат за цел да легитимират отцепването в рамките на международното право и в случаи, различни от горепосочените. Този дебат е пряко свързан с упражняването на правото на самоопределение съобразно Резолюция 2625 (XXV) на Общото събрание на ООН, озаглавена „Декларация относно принципите на международното право, свързани с приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Хартата на Обединените нации“.

Същата резолюция ни показва как може да се упражни правото на самоопределение, примерно чрез създаването на суверенна и независима държава, чрез свободното асоцииране с друга независима държава и/или с включването в рамките на съществуваща такава.

Обаче много важно да се каже в тази връзка, е, че последната клауза дебело подчертава и правото на териториална цялост на държавите:

Нищо в горните параграфи не следва да се тълкува като оторизиране или насърчаване на действия, които биха разрушили или нарушили изцяло или отчасти териториалната цялост или политическото единство на суверенни и независими държави, които се ръководят от принципа на равноправието и самоопределението на народите, както е описано по-горе, и по този начин имат правителство, представляващо целия народ в рамките на територията, без разлика по отношение на раса, вероизповедание или цвят (на кожата).

По същество този цитат от резолюцията ни казва, че когато една държава гарантира равнопоставеността на всички свои граждани пред закона, има управление, излъчено с участие на цялото си население без разлики по отношение на раса, вероизповедание или цвят на кожата, от международноправна гледна точка тя получава международноправен имунитет срещу действия, поставящи под въпрос териториалната ѝ цялост и/или политическото ѝ единство.

По аргумент за обратното, актът на отцепничество е допустимо средство за противодействие с оглед интереса на част от населението на дадена държава, само когато последната не изпълнява изброените условия. Поради това и доктрината приема, че правото на отцепване има характера на един вид „право на неизбежна отбрана“ (remedial secession).

Предпоставки

Но дори и сред привържениците на тази теза съществува консенсус, че трябва да бъдат изпълнени най-малко две условия, така че правото на отцепване да може да бъде упражнено:

Първо, засегнатата група или част от населението, желаеща да се възползва от правото на отцепване, трябва много сериозно и за дълъг период от време да е ограничена в упражняване на вътрешното си самоопределение. Това на практика означава излагане на сериозна дискриминация и други нарушения на човешките права, съответно на невъзможност за участие при вземането на решения по въпроси, които я засягат пряко. Като например изключване от участие в избори, политически мотивирани нарушения срещу правото на свободно сдружаване и събиране, задържане или лишаване от свобода на членове на опозицията, прилагане на мъчения и изтезания.

И второ, всички останали средства за разрешаване на конфликта трябва или да са изчерпани, или да е много вероятно, че ще бъдат обречени на неуспех. Тогава и само тогава правото на самоопределение, бидейки своего рода ultima ratio, може да прерасне в легитимен иск насочен към създаването на собствена държавност.

Във всички останали случаи, попадащи под прага на гореописаните нарушения, правото на самоопределение се упражнява в съответствие с териториалната цялост на дадената държава, по начин, различен от отцепването, а при необходимост – чрез предоставяне на автономия.

Косовският пример

В контекста на обявяването на независимостта на Косово се оформи дебат дали правото на отцепване, макар и някога съществувало, може да се „консервира“ и упражни след дълъг период от време и то при положение, че първоначално оправдаващите упражняването му условия вече значително са се променили и то в полза на засегнатата група население.

Действително може да се твърди, че сериозните правонарушения, извършени от сръбското управление в края на 90-те години създават предпоставки за упражняване правото на отцепване от страна на косовските албанци. Обаче при обявяване на независимостта си през 2008 г. Косово повече от 9 години се намира под закрилата на международната общност и разполага със значително самоуправление в съответствие с Резолюция 1244 (1999) на Съвета за сигурност на ООН. Автономният статут и свързаните с това права на Косово също са предвидени в сръбската конституция от 2006 г.

На този фон към датата на обявяване на независимост на Косово е трудно да се приеме наличието на ситуация, която да оправдае упражняване правото на отцепване. В същото време няма как да се пренебрегне становището, че към онзи момент все още не е налице фундаментална, надеждна и трайна промяна в политическата ситуация в тогавашна Сърбия. Както и че ограниченията и нарушенията върху правата на албанците през 90-те години, предвид особената им тежест, все още имат своето въздействие. Следователно, връщането на Косово под сръбска власт се оказва неприемливо, а правото на албанското му население да се отцепи – легитимно.

Този аргумент може да бъде разбираем в случая с Косово, но по същество създава значителни проблеми. Запазването на правото на отделяне за неопределено време би било в противоречие с неговия характер на право на неизбежна отбрана, което да се използва само в краен случай, при реална опасност, когато няма никакви други възможности.

Особено интересно, обаче, е че нито Събранието на Косово, нито международните защитници на неговата независимост изрично се позовават на правото на отцепване. Поради особената история на конфликта и специфичния начин на действие на ООН, обявяването на косовската независимост няма характера на прецедент, който валидно да може да послужи като развръзка в други “замразени конфликти”.

Още по-интересно за мен в тази връзка бе да науча, че отрицанието на прецедентния характер е включено в преамбюла на Декларацията за независимост, приета от косовския парламент:

Като отбелязва, че Косово е специален случай, произтичащ от несъгласуваното разпадане на Югославия и не е прецедент за всяка друга ситуация,

Разбира се, попадането на тази формулировка там не е въпрос на някаква случайност. Тя много повече отразява международноправния стандарт, залегнал и в т. нар. „План Ахтисаари.“

Положението в Каталуния

Последните седмици видяхме и чухме много по въпроса за каталунската автономия.

Нейният статут съдържа правомощия, които в голямата си част са изключителни, а в останалата – споделяни с испанската държава. Така, например, каталунското самоуправление има изключителна юрисдикция по въпроси на културата, образованието, здравеопазването, правосъдието, околната среда, комуникациите, транспорта, търговията, обществената безопасност и местната власт.

Каталуния има дори собствени полицейски сили, т. нар. Mossos d’Esquadra, въпреки че испанското правителство поддържа в региона и „свои“ униформени служители за целите на граничния контрол и противодействието на тероризма и имиграцията.

Не само, че не са възможни никакви сравнения с Косово, но дори и с най-голямата си симпатия към каталунците не мога да приема твърденията за наличие на международноправно утвърдени предпоставки за упражняване правото на отцепване.

Очевидно главната причина за всички тези въжделения по независимостта са от чисто финансов характер, като в никакъв случай не бива с лека ръка да подминаваме непоследователната линия на предишни и настоящи испански правителства при купуването на политическа подкрепа, имаща за цена противопоставянето на едни региони с други.

Извод

Правото на самоопределние не е абсолютно, защото е ограничено от правото на суверенитет и териториална цялост.

То може да прерасне в право на отцепване само при наличието на определени предпоставки, най-вече в условията на сериозна дискриминация и други тежки и системни нарушения на правата на човека.

Във всички останали останали случи международното публично право дава превес на други решения, в това число различни по своето устройство схеми за автономия, които не нарушават териториалната цялост на съществуващите държави.

Надявам се настръхналите едни срещу други в Каталуния отцепници и лоялисти да не стигат до крайности. Очаквам налагането на чл. 155 от испанската конституция до подейства охлаждащо на страстите, така че страните да се върнат на масата за преговори и постигнат съгласие за „повече от автономия, но по-малко от независимост.“

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 на Flickr

Използвана литература – Christian Tomuschat „Secession and self-determination“ (стр. 23-45 тук)

Легалност, легитимност, лигавщина

От днес made in Bulgaria е запазена марка само за политическо дебелоочие, тъй като означението за политическо късогледство вече съвсем официално е made in Catalunya.

Испанският Сенат гласува прилагане на чл. 155 от конституцията на иберийската страна, с който временно ограничава каталунската автономия и поставя опърничавата провинция под принудителното управление на централното правителство Мадрид.

Много важни са международните реакции, които засега гарантират пълна подкрепа за Рахой и неговия кабинет и игнорират постъпките на каталунското регионално управление.

Правителството на Германия не се забави да определи случващото се в Барселона като „нарушаване на конституционния ред“, което наблюдава „със загриженост“. Признаването на каталунската независимост по никакъв начин не стои на дневен ред във Федералната република, която призовава участниците в процеса към деескалация и диалог.

Heather Nauert, говорител на Държавния департамент на САЩ нарече Каталуния „неразделна част от Испания“ и изрази подкрепата на администрацията на Тръмп за „предприетите конституционносъобразни мерки“ на правителството на Рахой, чиято цел е да запазят Испания „силна и обединена“.

Председателят на Европейския съвет Доналд Туск написа в Туитър, че за ЕС нищо не се променя, а Испания остава единственият събеседник в тази ситуация. В типичния си стил полякът призова Рахой да приложи „силата на аргумента“, а не „аргумента на силата“.

Всичко това е съвсем логично, защото е в подкрепа не толкова на испанците против каталунците, а на законността срещу безредието. Популист-сецесионистите околко Пудждемон не оставиха никакъв друг избор на Рахой, освен буквално да се позове на „диктатурата на правилата“.

Кризата в Испания показва и нещо друго – инвестицията в изграждане на демократична култура не само си заслужава, а е задължителна основа в изграждането на съвместния дом, наречен държава, така че политически комарджии да не могат да я разбият за една нощ.

В този смисъл очаквам през следващите дни и седмици да станем свидетели включително на по-твърди мерки от страна на испанското правителство, както и на много хленч от лагера на отцепниците.

Тези мерки може би няма да са най-приятните на света, но пък ще са оправдани от гледна точка на предизвестения край в този иначе трудно разбираем конфликт между легалността, легитимността и политическата лигавщина.

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 на Flickr

Австрийска рапсодия в черно-синьо

Много или малко са 31 години? На тази възраст е лидерът на Народната партия Себастиан Курц, победителят на вчерашните парламентарни избори в Австрия, който по всяка вероятност ще получи мандат за съставяне на правителство от президента на алпийската република.

От 31 години в австрийския парламент представени са и Зелените. Тоест, бяха. До вчера. От днес им предстоят 5 години извънпарламентарна дейност. Е, може и да са по-малко, в случай, че законодателното тяло на Австрия не изкара пълния си мандат, което се случва все по-често там.

Но да излезем от увертюрата и видим основната новина, а тя е, че

Десните спечелиха тези избори

Това е, такива са фактите – всички партии вдясно от центъра увеличиха резултата си. На първо място, разбира се, това са консерваторите от Народната партия (ÖVP). След тях няма как да не споменем и популистите от Партията на свободата (FPÖ), които, въпреки многото необходими уговорки, минават за дясна партия. И даже готините и силно пропазарни либерали от НЕОС – и те печелят, макар и само с малко. А, да не забравяме и зеления фосил Петер Пилц, който, бидейки най-десният вляво, също така спечели.

От другата страна са социалдемократите, чийто резултат е почти идентичен с онзи на последните избори от 2013. Но се приема като загуба заради невъзможността на новия лидер и все още канцлер Кристиан Керн да зададе посока на сякаш безцелно блуждаещия червен кораб.

От страната на губещите са и Зелените. След серия от вътрешните раздори, заявката на младежката им организация да участва в тези избори в коалиция с Комунистическата партия на Австрия (да, има такава), и неспособността да задържат един от най-важните си кадри в лицето на Петер Пилц. Който пък, след като не получи желаното от него 4-то място в зелената листа, ги прати по дяволите, излезе на избори с набързо сформирана партия, носеща името му, и по този начин си гарантира парламентарното участие.

Сега някой съвсем с право ще се запита на какво се дължи политическото разместване, довело до пресата от дясно?

Кампания под знака на миграцията

Отговорът е доста прост и недвусмислен. Не бива да имаме и капка съмнение, че вчерашните резултати се дължат основно на проблемите с миграцията. Правилното им разчитане показва синхронизация между формиралото се вследствие мигрантската криза от 2015 обществено мнение и излъчената от избирателите политическа конфигурация за 5 години напред.

Показва също така, че опитът да се прави (успешна) политика без да се вземат предвид страховете и настроенията на хората, да се действа с упорито противопоставяне срещу мълчаливото мнозинство, видимо загуби.

В проведено по време на изборния ден допитване 38% от австрийците посочват, че „Имиграция, убежище и чужденци” е най-важният набор от проблеми, с който следващото правителство трябва да се заеме. Второ по важност за хората е образованието (18%), а едва на трето място за тях идват данъците (17%).

Рецептата на Курц тук беше проста: 1) въвеждане на горна граница за броя чужденци, които Австрия приема на годишна база, 2) затваряне на “балканския маршрут” и 3) отстояване на суверенното за всяка държава право да решава дали да допусне някого на територията си или не.

По същата линия дойде провалът вляво, защото нито социалдемократите, нито Зелените успяха да убедят по-широките маси, че имат адекватни решения в сферата на миграцията. Особено силно видимо е това при Зелените, чиято адженда последните години се изчерпва със странни битки за социална справедливост и изказвания от типа на “интеграцията е от вчера, днес просто трябва да приемаме различията и да ги насърчаваме”.

Ако към това добавим прекомерното им, дори като за Австрия, антипазарно поведение и почти пълното им оттегляне от основополагащата за тях тема – опазването на околната среда, то гласоподавателският отлив е повече от разбираем.

Партията, на която аз симпатизирам в Австрия – НЕОС – съвсем в края на кампанията успя да вземе успешно завоя, копирайки 1 към 1 политиката на 4-те врати на германските либерали от FDP. С други думи: има 3 врати за влизане в държавата: убежище, временен хуманитарен статут и знания и умения, нужни на австрийската икономика. Който не попада в някоя от тези 3 хипотези трябва да напусне през 4-та врата.

Ок, но какво следва от тук насетне?

Игри на коалиции – игри на цветове

Имаме 3 партии с много сходен резултат. Народна с 31,4%, социалдемократи с 26,8% и популисти от Партия на свободата с 26,3%. Ясно е, че каквато и коалиция да бъде договорена, тя ще бъде между 2 от тях.

Социалдемократите отстъпиха от първото си място, като е под въпрос доколко ще могат да защитят и второто такова – “сините” от Партията на свободата буквално им дишат във врата със само 0,5% разлика.

Това не са добри новини за “голямата” червено-черна коалиция. Нея я има от прекалено много време, води до прекалено сближаване между леви и десни в центъра, оставяйки прекалено калорична хранителна среда за популисти в двата екстрема на политическата координатна система.

На този фон синьо-черната коалиция между Народна партия и Партия на свободата е не само аритметически възможна, но и с оглед резултатите – почти наложителна.

Това означава дълги и изнурителни преговори, в които Хайнц-Кристиан Щрахе, лидерът на Партията на свободата, ще чака да изгрее звездният му час. От една страна той може спокойно да преговаря със Себастиан Курц, но и през цялото време да заплашва с жокера, че може да се коалира със социалдемократите на Кристиан Керн. Това, разбира се, е само едната страна на медала, защото от другата Щрахе има многобройни функционери, които от 11 години чакат отново да влязат във властта. Няма да е учудващо, ако те го подтикнат все пак да бъде по-отстъпчив.

Подобна стъпка ще бъде предизвикателство и за Курц, който ще трябва да направи всичко, за да не повтори двете основни грешки на последното черно-синьо правителство (2000-2006): първо да се убеди, че предлаганите от Щрахе кадри са наистина надеждни и второ да не допуска случаи на откровена корупция като набавката на изтребителите Eurofighter.

Съвместяване на електорати

Трудностите тук са предначертани, тъй като за Народната партия гласуват по-добре образованите, поради което и по-добре ситуираните в живота хора: предприемачи, добре платени служители и администрация.

За Партията на свободата от друга страна гласува работническата класа (да, тя отдавна не подкрепя социалдемократите), хората с по-ниски доходи и въобще образователно най-бедните членове на обществото. Това е група, силно разчитаща на сериозна държавна намеса за подобряване на положението си. Такива са и посланията на Щрахе: социална държава – да, но само за нашите хора и в никакъв случай за чужденците. Доколко това ще може да се съвмести с обещанията на Курц за по-малко държава, повече пазар и лична отговорност, тепърва предстои да видим.

Европа, ЕС и Еврозоната

Няма да бъде никак просто и сближаването по европейските въпроси. Народната партия на Сеабстиан Курц е силно проевропейска, а като такъв винаги се е представял и той самият. От друга страна популистите на Щрахе винаги са търсели да привличат антиевропейски вот, като миналата година дори опитаха да яхнат Brexit-вълната, но без особен успех. От тогава посланията му по отношение на ЕС търпят подчертано смекчаване и това е нормално, тъй като в Австрия винаги е имало статистическо мнозинство от 2/3, подкрепящо членството на страната в ЕС. Решението на Партията на свободата да поеме управленска отговорност минава през съобразяване с волята на тези хора.

Не съвсем маловажно в тази връзка е, че с оттеглянето на социалдемократите от властта, идеята на Еманюел Макрон за бюджетна (и данъчна) синхронизация в Еврозоната губи още един съюзник. Лично аз очаквам Себастиан Курц да бъде много предпазлив тук и да действа в синхрон с очертаващата се също като предпазлива германска политика.

Завършвам с оптимизъм

На финал припомням една от любимите ми австрийски поговорки: “никога не се яде толкова горещо, колкото се готви”. С други думи не очаквам и кой знае какви размествания, нито бих се стреснал особено от вещаната “вишеградизация” или “орбанизация” на Австрия.

Тя е била и ще си остане “остров на блажените”, като това няма да промени и евентуалната черно-синя коалиция. Още повече, че такава веднъж вече имаше, и че тя доведе до много смислени либерализации в икономиката. Доведе и до неминуемото демаскиране и стопяване на популизма – през 2000 Партията на свободата влезе в управлението с 28%, а 2006 излезе с едва 11%.

Нещо подобно очаквам да се случи и този път, но дотогава ще ги оставя да се наслаждават на черно-синята рапсодия.

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 във Flickr