Как Себастиан Курц си представя Европейския съюз

Австрийският канцлер бе един от най-интересните участници в тазгодишната Мюнхенска конференция по сигурността.

Изразяваните от него становища заслужават особено отразяване и анализ, защото той е сред най-младите европейски правителствени ръководители, наскоро спечели избори, след като втвърди тона по отношение на миграцията, оттогава провежда съответната политика и, съдейки по социологическите данни, австрийците стоят зад него и го подкрепят.

Но да се върнем на темата ЕС.

Известно е, че Австрия поема председателството на Съвета на Европейския съюз веднага след нас. Основният приоритет е вече определен – борба срещу незаконната имиграция.

В този смисъл Курц застъпва политиката на добре охранявани външни граници, защото само тя може да гарантира отпадането на нововъведените покрай мигрантската криза през последните години вътрешноевропейски такива.

Второ, австрийският канцлер подкрепя задълбочаването на европейската политика за сигурност и отбрана. Конкретно, казва той

Ако искаме да осигурим дългосрочен мир в Европа и около нея и да бъдем сериозен партньор на международно равнище, тогава общата ни цел трябва да е засиленото военно и полицейско сътрудничество.

На трето място Курц иска да подложим ЕС на малко по-здравословна диета, така че да се поосвободи от натрупаните в последните десетилетия излишни килограми. В тази връзка младият Себастиан предлага да използваме Брекзит и отпадането на британските нетни вноски, за да реформираме структурите на ЕС за периода след това. Така например Европейският парламент спокойно може да се състои от по-малко депутати, а броят на членовете на Еврокомисията (понастоящем 28) да се намали наполовина.

Като четвърта точка идват идеите на Курц за мащабна дерегулация в ЕС. За мен той е съвсем прав със становището, че

Не се нуждаем от правила за подходящия цвят на пържените картофи, съставките на менюто или формата и обема на каничката със зехтин на масата в ресторанта.

Освен това австрийският канцлер настоява в ЕС да се възползваме от възможностите, които предлага цифровизацията. Той правилно посочва, че през последните 20 години Европа е проспала много, за което свидетелстват фактите, че почти всички големи интернет бизнеси идват от САЩ или Китай, но не и от Европа. Като добра мярка за противодействие, казва Курц, европейците трябва да преосмислим образователната си система и да създадем нова предприемаческа култура.

Шесто, младият австрийски лидер се застъпва за повече възобновяеми енергийни източници в ЕС, с които (а) да намалим зависимостта си от вноса на енергоносители и (б) да допринесем за опазването на околната среда.

И на седмо, последно, място Себастиан Курц призовава

Да защитаваме нашата изградена около юдео-християнското си наследство и Просвещението Европа.

Вижте цялото му участие заедно с полския премиер Матеуш Маровецки

както и интервюто му с германския журналист Кристиан Нич.

Натиснете тук, ако плейърът не работи с вашия браузър.

За финал добавям още няколко от най-запомнящите му се цитати.

За миграцията:

Много държави, не само Австрия, но и шведите, германците и други, разходват много за настаняването на бежанци и ако погледнем колко ни струва грижата за един човек на нас в Централна Европа, установяваме, че за същите пари в Ливан можем да помогнем на почти двадесет души, което означава, че ако искаме да помагаме устойчиво, тогава трябва да предоставяме повече помощ на място, а не да приемаме повече и повече бежанци тук, в Централна Европа.

За защитата на външните граници:

Ако най-накрая имаме адекватна защита на външните граници, за което аз продължавам да настоявам, Австрия е готова да даде своя по-висок принос както по отношение на персоналното, така и на финансовото им обезпечение.

За функционирането на Европейския съюз:

Ако развитието от последните години ни показва едно, тогава в Европейския съюз със сигурност трябва да си сътрудничим повече по големите и важни въпроси, като в същото време ЕС следва да се отдръпне при решенията около по-дребните и маловажни теми.

 

Снимка – Instagram профил на Себастиан Курц

Пирин като тест за законността у нас

Понякога неюристите разбират и обхващат даден правен проблем доста по-добре от самите юристи. Точно това е сторил Божо в статията си „Има ли проблем с приетия от правителство план за управление на Пирин?“.

От нея става ясно, че с приетото на 28.12.2017 решение на Министерски съвет се изменя Планът за управление на Национален парк Пирин. В тази връзка е важно да се знае, че за добро или зло въпросният план циментира състоянието на изградените към 2004 г. писти и съоръжения (в това число лифтове) и забранява тяхното разширяване, както и изграждането на нови такива.

Въведеното изменение на плана меко казано „разхлабва“ тези забрани в зона III – зона за туризъм по отношение на

Дейности по изграждане на писти и строителство на въжени линии и съпътстващата ги техническа инфраструктура, съгласно одобрени устройствен план или изменение на такъв план и инвестиционни проекти/намерения, въз основа на влезли в сила крайни актове за одобряване/съгласуване по процедурите за екологична оценка и оценка на въздействието върху околната среда по реда на глава шеста от Закона за опазваме на околната среда и/или по процедурата за оценка за съвместимост по Закона за биологичното разнообразие“.

съответно в зона IV – зона за сгради и съоръжения по отношение на

Дейности по разширение на писти и строителство на въжени линии, в рамките на границата на зона III – Зона за туризъм, съгласно одобрени устройствен план или изменение на такъв план и инвестиционни проекти/намерения, въз основа на влезли в сила крайни актове за одобряване/съгласуване по процедурите за екологична оценка и оценка на въздействието върху околната среда по реда на глава шеста от Закона за опазване на околната среда и/или по процедурата за оценка за съвместимост по Закона за биологичното разнообразие“.

С това реално и напълно се изменя планът за управление, като на практика се дава възможност както за изграждането на нови писти и съоръжения, така и за разширяването на съществуващите към момента. Дали тук се прокрадва и прословутата „втора кабинка“ на Банско е спорно, като това е така, защото плановете за управление изискват висока степен на идентификация и индивидуализация, каквато приетите от Министерски съвет изменения не съдържат.

Всуе, по-опасното, на което също така обръща внимание Божо, е изменението в таблица 32 (страница 188 от плана за управление), в частта ѝ, отнасяща се до зона IIа от Националния парк Пирин – зона за опазване на горските екосистеми и отдих.

Пирин като тест за законността

В тази зона, която обхваща 18 245 хектара или 45,2% от общата площ на националния парк, досега дейностите „паша“, „спортни дейности“ и най-вече „строителство, ремонт и реконструкция“ са били изключени. След изменението те вместо с тирета ще бъдат маркирани с „код 3“, т. е. ще бъдат обявени за „потенциално осъществими“.

Това е вероятната причина за малко алармистките съобщения, че „вече в половината Пирин ще може да се строи“, които министър Нено Димов побърза да отрече. Но го направи неубедително, изтъквайки, че измененията в таблицата се отнасяли само за водохващане и това се виждало от самото решение, както и не съумя да защити необходимостта от приетите набързо и непрозрачно, между коледни и новогодишни празници, изменения в плана за управление на националния парк с може би най-непокътната природа у нас. Ако министър Димов искаше да бъде истински убедителен в действията си от позицията на правото и законността, то трябваше да заложи както на един ясно, конкретно и категорично разписан административен акт, така и на смислени мотиви в подкрепа на неговото постановяване.

С оглед на това остават съмненията, че „втората кабинка“ е не повече от смокинов лист и лошо съшит претекст в опит за поредното заобикалане на правилата и постигане на отдавна лелеяната цел за повече строежи нагоре в планината.

Сега, тъй като Национален парк Пирин е защитена територия по смисъла на Закона за защитените територии (ЗЗТ), съвсем резонно се задава въпросът доколко всичко от гореизброеното е в унисон с чл. 21 от този нормативен акт, който гласи

В националните паркове се забраняват:
1. строителство, освен на туристически заслони и хижи, водохващания за питейни нужди, пречиствателни съоръжения, сгради и съоръжения за нуждите на управлението на парка и обслужването на посетителите, подземни комуникации, ремонт на съществуващите сгради, пътища, спортни и други съоръжения;

Като всяка законова разпоредба и тази предизвиква спорове, които не са окончателно изяснени от съда. Конкретно се спори дали тя позволява строителство на нови спортни и други съоръжения или само техния ремонт.

В подкрепа на тезата, че позволен е само ремонтът, но не и новото строителство, са постановените решения № 6883 от 09.06.2008 г. по адм. д. № 4543 от 2008 г. на 5-членен състав, съответно № 11015 от 01.08.2011 г. по адм. д. № 12383 от 2010 г. (влязло в сила) на 3-членен състав на Върховния административен съд (отворете линковете и вижте маркираните анотации).

Така погледнато, приетите с решение на Министерски съвет изменения в плана за управление на Национален парк Пирин много вероятно противоречат (най-малко) на материалноправната разпоредба на чл. 21 от ЗЗТ. Лично за мен противоречието е налице, но формално компетентен да се произнесе обвързващо по въпроса у нас е Върховният административен съд, в случай че решението на Министерски съвет бъде оспорено пред него.

В този смисъл казусът Пирин се превръща в лакмус, в един вид тест за върховенството на правото и законността у нас, който вече дава резултати – подложено на него, първо се провали правителството.

Остава да видим дали решението му ще бъде оспорено и ако да – как по делото ще се произнесе едно от най-проблемните съдилища у нас. И то на фона на новото си ръководство, чийто избор внесе много повече съмнения за наличие на зависимости и липса на безпристрастност, отколкото трябваше да разсее.

Снимка – личен архив.

От многото – един(ство)

Вероятно много от вас са попадали на девиза „E pluribus unum“, който е част от държавния печат на Щатите, а до 1956 г. е служил и като държавно мото, преди да бъде заменен с „In God we trust“.

В исторически план се твърди, че тази фраза за първи път е употребена от Марк Тулий Цицерон в трактата му „За задълженията“ в частта на обсъжданите там основни семейни и социални връзки като модел на обединения, предхождащ онзи на обществата и държавите: „Когато всеки човек обича другия колкото себе си, това от многото прави един (unus fiat ex pluribus)“.

Идеята е, че когато едно множество от различни действа задружно, то действа „като един“, защото действа „в единство“. Смисловото значение тук за мене е същото като в „Съединението прави силата“.

Точно това правим и в „Български манифест за Европа“ – платформа, подкрепена в основата си както от партиите ДСБ, Да България, Зелените и ДЕОС, така и от отделни личности, една от които аз самият.

Платформата е отворена и към нея очакваме да се присъединят още партии, организации и лица.

Какво ще правим там ли?

След много срещи с хора ще изработим и представим визия в каква България искаме да живеем. И как членството на страната ни в Европейския съюз да се превърне в истински гарант за икономически растеж, благосъстояние, свобода, достойнство и въобще в добруването ни като нация и общество.

Ей, аман от кухи фрази – наистина ли само това ще правите?

Не, също така ще се опознаваме, за да си имаме (повече) доверие, така щото да действаме в единство. И в тоя смисъл да се водим по-малко от тясноиндивидуалното и повече от широкообщностното.

Това ли е дългоочакваното „обединение на десницата“?

С всички условности на въпроса – може би. Засега единомислието е по темата Европейски съюз и това не е учудващо с оглед силно проевропейския (и проатлантически) профил на участниците в платформата. Задачата на групата ще бъде да го претвори в конкретни политики и по този начин да се очертае, позиционира и действа като силен контрапункт на наличната правителствена евронекомпетентност.

Еврочленството е сред най-ключовите по отношение бъдещето на България въпроси и постигането на единение там ще е много добра предпоставка за прехвърлянето му и върху други теми.

Ама тоя мач вече сме го гледали – с какво това е различно от Реформаторския блок?

С това, че нито е Реформаторски блок, нито Гражданският му съвет.

Търсенето на единение и единодействие ще е около политики, които са изработени съвместно и се подкрепят от всички. Разбира се, възможно е това да не сработва винаги, така че някои политики да се подкрепят само от някои от участниците. Това е за предпочитане пред дилемата дали някой от участниците да жертва собствената си идентичност или да влезе в конфликт с друг(и). И този подход е ок, ако от самото начало е поставен ясно и открито, вместо да се затаява пред хората или да им се представя за нещо, което не е.

Няма ли все пак да вървите към единен партиен субект?

Няма да крия личното си предпочитание за по-убедителното демонстриране на повече единство. По същия начин, обаче, си давам сметка, че най-важната предпоставка за постигане на последното е взаимното доверие. Както и че то последните месеци беше достигнало нива, критично ниски дори по скалата на Фаренхайт.

Положително за мен е, че в основата си идеята за единение се споделя от всички, а това е добра база за надграждане.

Тепърва ни предстои много работа и аз съм убеден, че имаме професионализма и експертизата, нужни за нейното изпълнение. Остава да покажем също, че носим и взаимното разбиране и готовността за отстъпки в името на поставената обща цел. Така че да постигнем от многото – един(ство).

Правото на самоопределение – право на отцепване?

Декларацията за независимост на каталунския парламент започна да предизвиква разнопосочни реакции в коментаторския свят. Изказват се всякакви мнения, а дискутиращите се замерят с термини a la „конституционалност“, „суверенитет“ и „право на самоопределение“.

Но какво стои зад тях, особено зад последното? Какъв е неговият характер и абсолютно ли е действието му?

Отговорите на тези въпроси отдавна са дадени от международното публично право и целта на този текст е да ги систематизира накратко.

Право на отцепване?

По традиция международното публично право приема отцепването (secession) само в случаите на съпротивителни движения срещу колониално управление, чуждестранна окупация или против залагащи на расова дискриминация в потисничеството си режими. Независимо от това в литературата можем да попаднем на различни подходи, които имат за цел да легитимират отцепването в рамките на международното право и в случаи, различни от горепосочените. Този дебат е пряко свързан с упражняването на правото на самоопределение съобразно Резолюция 2625 (XXV) на Общото събрание на ООН, озаглавена „Декларация относно принципите на международното право, свързани с приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Хартата на Обединените нации“.

Същата резолюция ни показва как може да се упражни правото на самоопределение, примерно чрез създаването на суверенна и независима държава, чрез свободното асоцииране с друга независима държава и/или с включването в рамките на съществуваща такава.

Обаче много важно да се каже в тази връзка, е, че последната клауза дебело подчертава и правото на териториална цялост на държавите:

Нищо в горните параграфи не следва да се тълкува като оторизиране или насърчаване на действия, които биха разрушили или нарушили изцяло или отчасти териториалната цялост или политическото единство на суверенни и независими държави, които се ръководят от принципа на равноправието и самоопределението на народите, както е описано по-горе, и по този начин имат правителство, представляващо целия народ в рамките на територията, без разлика по отношение на раса, вероизповедание или цвят (на кожата).

По същество този цитат от резолюцията ни казва, че когато една държава гарантира равнопоставеността на всички свои граждани пред закона, има управление, излъчено с участие на цялото си население без разлики по отношение на раса, вероизповедание или цвят на кожата, от международноправна гледна точка тя получава международноправен имунитет срещу действия, поставящи под въпрос териториалната ѝ цялост и/или политическото ѝ единство.

По аргумент за обратното, актът на отцепничество е допустимо средство за противодействие с оглед интереса на част от населението на дадена държава, само когато последната не изпълнява изброените условия. Поради това и доктрината приема, че правото на отцепване има характера на един вид „право на неизбежна отбрана“ (remedial secession).

Предпоставки

Но дори и сред привържениците на тази теза съществува консенсус, че трябва да бъдат изпълнени най-малко две условия, така че правото на отцепване да може да бъде упражнено:

Първо, засегнатата група или част от населението, желаеща да се възползва от правото на отцепване, трябва много сериозно и за дълъг период от време да е ограничена в упражняване на вътрешното си самоопределение. Това на практика означава излагане на сериозна дискриминация и други нарушения на човешките права, съответно на невъзможност за участие при вземането на решения по въпроси, които я засягат пряко. Като например изключване от участие в избори, политически мотивирани нарушения срещу правото на свободно сдружаване и събиране, задържане или лишаване от свобода на членове на опозицията, прилагане на мъчения и изтезания.

И второ, всички останали средства за разрешаване на конфликта трябва или да са изчерпани, или да е много вероятно, че ще бъдат обречени на неуспех. Тогава и само тогава правото на самоопределение, бидейки своего рода ultima ratio, може да прерасне в легитимен иск насочен към създаването на собствена държавност.

Във всички останали случаи, попадащи под прага на гореописаните нарушения, правото на самоопределение се упражнява в съответствие с териториалната цялост на дадената държава, по начин, различен от отцепването, а при необходимост – чрез предоставяне на автономия.

Косовският пример

В контекста на обявяването на независимостта на Косово се оформи дебат дали правото на отцепване, макар и някога съществувало, може да се „консервира“ и упражни след дълъг период от време и то при положение, че първоначално оправдаващите упражняването му условия вече значително са се променили и то в полза на засегнатата група население.

Действително може да се твърди, че сериозните правонарушения, извършени от сръбското управление в края на 90-те години създават предпоставки за упражняване правото на отцепване от страна на косовските албанци. Обаче при обявяване на независимостта си през 2008 г. Косово повече от 9 години се намира под закрилата на международната общност и разполага със значително самоуправление в съответствие с Резолюция 1244 (1999) на Съвета за сигурност на ООН. Автономният статут и свързаните с това права на Косово също са предвидени в сръбската конституция от 2006 г.

На този фон към датата на обявяване на независимост на Косово е трудно да се приеме наличието на ситуация, която да оправдае упражняване правото на отцепване. В същото време няма как да се пренебрегне становището, че към онзи момент все още не е налице фундаментална, надеждна и трайна промяна в политическата ситуация в тогавашна Сърбия. Както и че ограниченията и нарушенията върху правата на албанците през 90-те години, предвид особената им тежест, все още имат своето въздействие. Следователно, връщането на Косово под сръбска власт се оказва неприемливо, а правото на албанското му население да се отцепи – легитимно.

Този аргумент може да бъде разбираем в случая с Косово, но по същество създава значителни проблеми. Запазването на правото на отделяне за неопределено време би било в противоречие с неговия характер на право на неизбежна отбрана, което да се използва само в краен случай, при реална опасност, когато няма никакви други възможности.

Особено интересно, обаче, е че нито Събранието на Косово, нито международните защитници на неговата независимост изрично се позовават на правото на отцепване. Поради особената история на конфликта и специфичния начин на действие на ООН, обявяването на косовската независимост няма характера на прецедент, който валидно да може да послужи като развръзка в други “замразени конфликти”.

Още по-интересно за мен в тази връзка бе да науча, че отрицанието на прецедентния характер е включено в преамбюла на Декларацията за независимост, приета от косовския парламент:

Като отбелязва, че Косово е специален случай, произтичащ от несъгласуваното разпадане на Югославия и не е прецедент за всяка друга ситуация,

Разбира се, попадането на тази формулировка там не е въпрос на някаква случайност. Тя много повече отразява международноправния стандарт, залегнал и в т. нар. „План Ахтисаари.“

Положението в Каталуния

Последните седмици видяхме и чухме много по въпроса за каталунската автономия.

Нейният статут съдържа правомощия, които в голямата си част са изключителни, а в останалата – споделяни с испанската държава. Така, например, каталунското самоуправление има изключителна юрисдикция по въпроси на културата, образованието, здравеопазването, правосъдието, околната среда, комуникациите, транспорта, търговията, обществената безопасност и местната власт.

Каталуния има дори собствени полицейски сили, т. нар. Mossos d’Esquadra, въпреки че испанското правителство поддържа в региона и „свои“ униформени служители за целите на граничния контрол и противодействието на тероризма и имиграцията.

Не само, че не са възможни никакви сравнения с Косово, но дори и с най-голямата си симпатия към каталунците не мога да приема твърденията за наличие на международноправно утвърдени предпоставки за упражняване правото на отцепване.

Очевидно главната причина за всички тези въжделения по независимостта са от чисто финансов характер, като в никакъв случай не бива с лека ръка да подминаваме непоследователната линия на предишни и настоящи испански правителства при купуването на политическа подкрепа, имаща за цена противопоставянето на едни региони с други.

Извод

Правото на самоопределние не е абсолютно, защото е ограничено от правото на суверенитет и териториална цялост.

То може да прерасне в право на отцепване само при наличието на определени предпоставки, най-вече в условията на сериозна дискриминация и други тежки и системни нарушения на правата на човека.

Във всички останали останали случи международното публично право дава превес на други решения, в това число различни по своето устройство схеми за автономия, които не нарушават териториалната цялост на съществуващите държави.

Надявам се настръхналите едни срещу други в Каталуния отцепници и лоялисти да не стигат до крайности. Очаквам налагането на чл. 155 от испанската конституция до подейства охлаждащо на страстите, така че страните да се върнат на масата за преговори и постигнат съгласие за „повече от автономия, но по-малко от независимост.“

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 на Flickr

Използвана литература – Christian Tomuschat „Secession and self-determination“ (стр. 23-45 тук)

Легалност, легитимност, лигавщина

От днес made in Bulgaria е запазена марка само за политическо дебелоочие, тъй като означението за политическо късогледство вече съвсем официално е made in Catalunya.

Испанският Сенат гласува прилагане на чл. 155 от конституцията на иберийската страна, с който временно ограничава каталунската автономия и поставя опърничавата провинция под принудителното управление на централното правителство Мадрид.

Много важни са международните реакции, които засега гарантират пълна подкрепа за Рахой и неговия кабинет и игнорират постъпките на каталунското регионално управление.

Правителството на Германия не се забави да определи случващото се в Барселона като „нарушаване на конституционния ред“, което наблюдава „със загриженост“. Признаването на каталунската независимост по никакъв начин не стои на дневен ред във Федералната република, която призовава участниците в процеса към деескалация и диалог.

Heather Nauert, говорител на Държавния департамент на САЩ нарече Каталуния „неразделна част от Испания“ и изрази подкрепата на администрацията на Тръмп за „предприетите конституционносъобразни мерки“ на правителството на Рахой, чиято цел е да запазят Испания „силна и обединена“.

Председателят на Европейския съвет Доналд Туск написа в Туитър, че за ЕС нищо не се променя, а Испания остава единственият събеседник в тази ситуация. В типичния си стил полякът призова Рахой да приложи „силата на аргумента“, а не „аргумента на силата“.

Всичко това е съвсем логично, защото е в подкрепа не толкова на испанците против каталунците, а на законността срещу безредието. Популист-сецесионистите околко Пудждемон не оставиха никакъв друг избор на Рахой, освен буквално да се позове на „диктатурата на правилата“.

Кризата в Испания показва и нещо друго – инвестицията в изграждане на демократична култура не само си заслужава, а е задължителна основа в изграждането на съвместния дом, наречен държава, така че политически комарджии да не могат да я разбият за една нощ.

В този смисъл очаквам през следващите дни и седмици да станем свидетели включително на по-твърди мерки от страна на испанското правителство, както и на много хленч от лагера на отцепниците.

Тези мерки може би няма да са най-приятните на света, но пък ще са оправдани от гледна точка на предизвестения край в този иначе трудно разбираем конфликт между легалността, легитимността и политическата лигавщина.

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 на Flickr

Австрийска рапсодия в черно-синьо

Много или малко са 31 години? На тази възраст е лидерът на Народната партия Себастиан Курц, победителят на вчерашните парламентарни избори в Австрия, който по всяка вероятност ще получи мандат за съставяне на правителство от президента на алпийската република.

От 31 години в австрийския парламент представени са и Зелените. Тоест, бяха. До вчера. От днес им предстоят 5 години извънпарламентарна дейност. Е, може и да са по-малко, в случай, че законодателното тяло на Австрия не изкара пълния си мандат, което се случва все по-често там.

Но да излезем от увертюрата и видим основната новина, а тя е, че

Десните спечелиха тези избори

Това е, такива са фактите – всички партии вдясно от центъра увеличиха резултата си. На първо място, разбира се, това са консерваторите от Народната партия (ÖVP). След тях няма как да не споменем и популистите от Партията на свободата (FPÖ), които, въпреки многото необходими уговорки, минават за дясна партия. И даже готините и силно пропазарни либерали от НЕОС – и те печелят, макар и само с малко. А, да не забравяме и зеления фосил Петер Пилц, който, бидейки най-десният вляво, също така спечели.

От другата страна са социалдемократите, чийто резултат е почти идентичен с онзи на последните избори от 2013. Но се приема като загуба заради невъзможността на новия лидер и все още канцлер Кристиан Керн да зададе посока на сякаш безцелно блуждаещия червен кораб.

От страната на губещите са и Зелените. След серия от вътрешните раздори, заявката на младежката им организация да участва в тези избори в коалиция с Комунистическата партия на Австрия (да, има такава), и неспособността да задържат един от най-важните си кадри в лицето на Петер Пилц. Който пък, след като не получи желаното от него 4-то място в зелената листа, ги прати по дяволите, излезе на избори с набързо сформирана партия, носеща името му, и по този начин си гарантира парламентарното участие.

Сега някой съвсем с право ще се запита на какво се дължи политическото разместване, довело до пресата от дясно?

Кампания под знака на миграцията

Отговорът е доста прост и недвусмислен. Не бива да имаме и капка съмнение, че вчерашните резултати се дължат основно на проблемите с миграцията. Правилното им разчитане показва синхронизация между формиралото се вследствие мигрантската криза от 2015 обществено мнение и излъчената от избирателите политическа конфигурация за 5 години напред.

Показва също така, че опитът да се прави (успешна) политика без да се вземат предвид страховете и настроенията на хората, да се действа с упорито противопоставяне срещу мълчаливото мнозинство, видимо загуби.

В проведено по време на изборния ден допитване 38% от австрийците посочват, че „Имиграция, убежище и чужденци” е най-важният набор от проблеми, с който следващото правителство трябва да се заеме. Второ по важност за хората е образованието (18%), а едва на трето място за тях идват данъците (17%).

Рецептата на Курц тук беше проста: 1) въвеждане на горна граница за броя чужденци, които Австрия приема на годишна база, 2) затваряне на “балканския маршрут” и 3) отстояване на суверенното за всяка държава право да решава дали да допусне някого на територията си или не.

По същата линия дойде провалът вляво, защото нито социалдемократите, нито Зелените успяха да убедят по-широките маси, че имат адекватни решения в сферата на миграцията. Особено силно видимо е това при Зелените, чиято адженда последните години се изчерпва със странни битки за социална справедливост и изказвания от типа на “интеграцията е от вчера, днес просто трябва да приемаме различията и да ги насърчаваме”.

Ако към това добавим прекомерното им, дори като за Австрия, антипазарно поведение и почти пълното им оттегляне от основополагащата за тях тема – опазването на околната среда, то гласоподавателският отлив е повече от разбираем.

Партията, на която аз симпатизирам в Австрия – НЕОС – съвсем в края на кампанията успя да вземе успешно завоя, копирайки 1 към 1 политиката на 4-те врати на германските либерали от FDP. С други думи: има 3 врати за влизане в държавата: убежище, временен хуманитарен статут и знания и умения, нужни на австрийската икономика. Който не попада в някоя от тези 3 хипотези трябва да напусне през 4-та врата.

Ок, но какво следва от тук насетне?

Игри на коалиции – игри на цветове

Имаме 3 партии с много сходен резултат. Народна с 31,4%, социалдемократи с 26,8% и популисти от Партия на свободата с 26,3%. Ясно е, че каквато и коалиция да бъде договорена, тя ще бъде между 2 от тях.

Социалдемократите отстъпиха от първото си място, като е под въпрос доколко ще могат да защитят и второто такова – “сините” от Партията на свободата буквално им дишат във врата със само 0,5% разлика.

Това не са добри новини за “голямата” червено-черна коалиция. Нея я има от прекалено много време, води до прекалено сближаване между леви и десни в центъра, оставяйки прекалено калорична хранителна среда за популисти в двата екстрема на политическата координатна система.

На този фон синьо-черната коалиция между Народна партия и Партия на свободата е не само аритметически възможна, но и с оглед резултатите – почти наложителна.

Това означава дълги и изнурителни преговори, в които Хайнц-Кристиан Щрахе, лидерът на Партията на свободата, ще чака да изгрее звездният му час. От една страна той може спокойно да преговаря със Себастиан Курц, но и през цялото време да заплашва с жокера, че може да се коалира със социалдемократите на Кристиан Керн. Това, разбира се, е само едната страна на медала, защото от другата Щрахе има многобройни функционери, които от 11 години чакат отново да влязат във властта. Няма да е учудващо, ако те го подтикнат все пак да бъде по-отстъпчив.

Подобна стъпка ще бъде предизвикателство и за Курц, който ще трябва да направи всичко, за да не повтори двете основни грешки на последното черно-синьо правителство (2000-2006): първо да се убеди, че предлаганите от Щрахе кадри са наистина надеждни и второ да не допуска случаи на откровена корупция като набавката на изтребителите Eurofighter.

Съвместяване на електорати

Трудностите тук са предначертани, тъй като за Народната партия гласуват по-добре образованите, поради което и по-добре ситуираните в живота хора: предприемачи, добре платени служители и администрация.

За Партията на свободата от друга страна гласува работническата класа (да, тя отдавна не подкрепя социалдемократите), хората с по-ниски доходи и въобще образователно най-бедните членове на обществото. Това е група, силно разчитаща на сериозна държавна намеса за подобряване на положението си. Такива са и посланията на Щрахе: социална държава – да, но само за нашите хора и в никакъв случай за чужденците. Доколко това ще може да се съвмести с обещанията на Курц за по-малко държава, повече пазар и лична отговорност, тепърва предстои да видим.

Европа, ЕС и Еврозоната

Няма да бъде никак просто и сближаването по европейските въпроси. Народната партия на Сеабстиан Курц е силно проевропейска, а като такъв винаги се е представял и той самият. От друга страна популистите на Щрахе винаги са търсели да привличат антиевропейски вот, като миналата година дори опитаха да яхнат Brexit-вълната, но без особен успех. От тогава посланията му по отношение на ЕС търпят подчертано смекчаване и това е нормално, тъй като в Австрия винаги е имало статистическо мнозинство от 2/3, подкрепящо членството на страната в ЕС. Решението на Партията на свободата да поеме управленска отговорност минава през съобразяване с волята на тези хора.

Не съвсем маловажно в тази връзка е, че с оттеглянето на социалдемократите от властта, идеята на Еманюел Макрон за бюджетна (и данъчна) синхронизация в Еврозоната губи още един съюзник. Лично аз очаквам Себастиан Курц да бъде много предпазлив тук и да действа в синхрон с очертаващата се също като предпазлива германска политика.

Завършвам с оптимизъм

На финал припомням една от любимите ми австрийски поговорки: “никога не се яде толкова горещо, колкото се готви”. С други думи не очаквам и кой знае какви размествания, нито бих се стреснал особено от вещаната “вишеградизация” или “орбанизация” на Австрия.

Тя е била и ще си остане “остров на блажените”, като това няма да промени и евентуалната черно-синя коалиция. Още повече, че такава веднъж вече имаше, и че тя доведе до много смислени либерализации в икономиката. Доведе и до неминуемото демаскиране и стопяване на популизма – през 2000 Партията на свободата влезе в управлението с 28%, а 2006 излезе с едва 11%.

Нещо подобно очаквам да се случи и този път, но дотогава ще ги оставя да се наслаждават на черно-синята рапсодия.

 

Снимка – достъпна под лиценз CC BY 2.0 във Flickr

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора

Защо броят на народните представители в Германия варира от избори до избори? Каква е системата с първия и втория глас? Колко партии се явяват на тези избори? Защо този Бундестаг може да бъде най-големият, избиран някога? Как се избира канцлерът и правителството?

В много отношения германските избори представляват куриоз за нас. Провеждат се по странна смесена система, наричана от проф. Михаил Константинов „мерцедесът на изборните правила“. Именно заради това реших да напиша няколко реда за тях в качеството им на най-твърдите темели на германската парламентарна демокрация.

1. Кой има право да избира?

Всички пълнолетни германски граждани, т. е. всички навършили 18 години. Към 24 септември 2017 г. това са 61,5 милиона души. Живеещите в чужбина германци могат да гласуват по пощата, като трябва да попълнят и изпратят заявлението си така, че то да достигне до компетентната избирателна комисия не по-късно от 21 дни преди изборния ден или до 3 септември 2017 за тези избори.

2. Колко често избират германците?

Изборите за Бундестага се провеждат на всеки 4 години, освен ако мандатът му не бъде прекратен предсрочно. Въпреки това, в предстоящия парламентарен мандат се очаква партиите да гласуват законово изменение и да го удължат от 4 на 5 години, както това се случи в Австрия през 2007 г. Този подход се подкрепя в по-голяма или по-малка степен от всички партии със сериозен шанс за присъствие в Бундестага. Следователно е напълно възможно избраният през 2021 г. законодателен орган за първи път да действа за 5 вместо за 4 години.

Аргументите в полза на такова изменение са, че повечето парламенти на държавите-членки в ЕС също са избрани за по 5 години, и че удължаването на мандата ще даде повече време на законодателя да се занимава със сложни въпроси. Също така се изтъква, че предизборните кампании и последващите коалиционни преговори често изяждат много време за сметка на законодателния мандат.

Аргументът в полза на по-краткия 4-годишен период е, че така хората имат повече възможности да осъществяват контрол над избраниците си.

За сравнение – у нас темата не е от особено значение, тъй като в последно време парламентите и правителствата ни така или иначе не успяват да се възползват от мандата си в цялост.

3. Колко партии участват на тези избори?

Всичко на всичко 4828 кандидати, от които 1400 жени, обединени в четиридесет и две (42) партии и коалиции, търсят подкрепата на избирателя. Шанс да влязат в Бундестага имат едва 6 от тях – ХДС/ХСС (ЕНП), ГСДП (ПЕС), Зелените (ЕСА/Зелените), Свободните демократи (АЛДЕ), Левица (ЕЛП) и Алтернатива за Германия (ЕНС).

Кои са останалите до 42 ли?

Няма да изброявам всички, но в мнозинството си принадлежат към политическата екзотика. Например партията на „виолетовите“, партията на наемателите, на защитниците на животни или на любителите на спиритуализма.

На тези избори ще участва и пародийната DIE PARTEI (в превод „Партията“), която иска отмяна на лятното часово време, признаване на Зелените като застрашен вид и поставянето им под закрилата на закона, горна граница за цената на бирата и признание, че за всичко за виновни руснаците.

Това, разбира се, не изчерпва списъка – на този фон има и интересни платформи като „Свободните избиратели“ и либертарианската Партия на разума.

Повечето читатели вероятно ще бъдат изненадани от високия брой участващи партии в Германия – за сравнение на последните парламентарни избори у нас участваха „само“ 20 партии и коалиции. Така погледнато, опорката, че България била държавата с най-много партии, не издържа.

4. Защо германците могат да гласуват с 2 гласа?

Това е израз на действащата там „смесена“ избирателна система, като всеки избирател има два гласа на разположение: с първия може да гласува за мажоритарен кандидат, а с втория – да подкрепи определена партийна листа. В резултат германците могат да гласуват за мажоритарен кандидат от една партия и за листата на друга партия.

Мажоритарният избор работи с относително мнозинство в един тур –  като носител на „директен мандат“ в Бундестага отива кандидатът, спечелил най-много гласове в района си в изборния ден. Така се разпределят 299 от мандатите в Бундестага.

Както вече стана дума, с втория си глас германците гласуват за партийни листи – това е пропорционалната част от смесената система. Така се разпределят другите 299 мандата в германския парламент.

Ако дадена партия получи 10% от вторите гласове в национален мащаб, то тя получава и 10% от местата в Бундестага. Реално вторите гласове са решаващи при определянето баланса на властта в парламента. За разлика от тях първите гласове нямат пряко влияние върху това. Тяхната функция е да осигурят тясна връзка между хората и техните избраници: всеки избирателен район има своя директно избран представител. Подреждането на списъците с мажоритарните кандидати и партийните листи определят партиите със съответната си процедура – предложения от местните организации, с общо събрание и т. н.

Съществуващата у нас система на преференциите е непозната.

5. Какъв е прагът за влизане в Бундестага?

За разлика от при нас, където е 4-процентов, в Германия слагат още една единица отгоре. За да бъде представена в парламента, всяка от партиите трябва да получи поне 5% от вторите гласове. Изключение от това правило е налице, когато някоя от партиите не премине този праг, но спечели 3 директни мандата (от първите гласове).

6. Как се определя броят на депутатите в Бундестага?

По принцип броят на народните избраници там е най-малко 598: 299 избрани директно и 299 избрани от партийните листи. Точното изчисляване на броя на местата обаче зависи от броя на подадените втори гласове за партиите, преминаващи 5-процентната бариера, защото броят на депутатите на всяка партия трябва да отговаря на броя на вторите гласове.

Редовно се случва така, че партиите вкарват повече кандидати от пропорционалните си листи, отколкото чрез директни мандати.

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 2

В този пример дадена партия получава гласове за 3 директни и 5 пропорционални мандата. Законодателството предвижда, че всеки, спечелил директен мандат, следва да получи и едно място.

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 4

Конкретно, спечелилите директни мандати заемат първите 3 места, а 4-то и 5-то място отиват за първия и втория от пропорционалната листа.

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 3

Какво става, обаче, ако в някоя от федералните провинции гражданите масово гласуват за мажоритарен кандидат от една партия, но дадат втория си глас за листата на друга партия?

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 1

И в резултат на това по-добре представилата се мажоритарно партия получи 8 директни мандата, но само 6 мандата от пропорционалната си листа?

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 5

Решението тук е листата да бъде допълнена с още 2 мандата, така че нейният брой да отговаря на броя, с който мажоритарните мандати надхвърлят пропорционалните. Последните се наричат висящи мандати.

Те водят до увеличението на общия брой членове на Бундестага.

Според последната изборна реформа от 2013 г. висящите мандати трябва да бъдат компенсирани от уравняващи мандати, така че да се гарантира правилото, според което броят на представителите в Бундестага се определя от броя на подадените втори гласове.

За тази цел изчисленията се извършват в 2 рунда: в първия рунд броят на депутатите се определя според подадените втори гласове + спечелените директни мандати. Стигне ли се до наличието на висящи мандати, се минава към втория рунд, в който общият брой мандати в Бундестага се увеличава, докато всички висящи мандати на една партия се уравнят с допълнителни мандати от пропорционалните листи за всички партии, в това число и партията, получила висящите мандати.

На последните избори за Бундестаг през 2013 г. са установени 4 висящи мандата за ХДС. Вследствие на това разпределението на уравняващите мандати изглежда така:

  • 13 ХДС
  • 10 ГСДП
  • 4 Левица
  • 2 Зелените

Голямата идея тук е кандидатите от мажоритарните списъци да не изяждат местата на кандидатите от пропорционалните листи. Реално, обаче, се стига до раздуване на общия брой народни представители – математически модели дават възможен диапазон между 698 и 792 възможни членове на Бундестага.

Поради това неправителствената организация Съюз на германските данъкоплатци многократно посочва това свръхпредставителство и най-вече свързаната с него свръхбюрократизация като неблагоприятно за публичните финанси и отправя призиви за приемане на горна граница от 630 депутати в Бундестага, засега обаче без успех.

7. Кога и как се свиква новоизбрания Бундестаг?

Член 39, алинея 2 от Основния закон (конституцията) на Германия предвижда, че Бундестагът предприема първото си заседание най-късно 30 дни след своя избор. За разлика от България, където президентът свиква Народното събрание, във Федералната република това може да направи председателят на Бундестага.

8. Кой и как избира канцлера?

Изборът е уреден в член 63 от Основния закон. Според него федералният президент, понастоящем това е социалдемократът Франк-Валтер Щайнмайер, предлага бъдещия канцлер на членовете на Бундестага. След това те гласуват тайно и без предварително разискване. Ако предложеното лице получи мнозинството от гласовете на Бундестага (каквото винаги се е случвало от 1949 г. насам), федералният президент го назначава за канцлер. Процедурата в някаква степен напомня тази у нас, според която президентът предлага на Народното събрание да избере за министър-председател кандидата с успешно приключен проучвателен мандат.

Ако посоченият от президента кандидат не постигне нужното мнозинство, то парламентът има две седмици, за да излъчи друг кандидат за канцлер и съответно да го избере за такъв:

1) получилият най-много гласове е нов кандидат за канцлер и следва да получи подкрепата на мнозинството от представителите, и ако това се случи, президентът има 1 седмица да го назначи за канцлер.

2) ако излъченият за кандидат за канцлер все пак не бъде избран от мнозинството на тази длъжност, тогава президентът преценява дали да го назначи за канцлер въпреки това или да разпусне Бундестага.

9. Кой и как избира федералното правителство?

След назначаването си, канцлерът предлага на президента да назначи членовете на бъдещия кабинет. Единствено от канцлера зависи кого ще предложи за федерален министър, както и какъв да бъде броят на министрите и какви ресори да заемат те. След назначаването им от президента следва полагането на клетва пред Бундестага. С това изборът на правителството е завършен.

Голямата разлика с България е, че у нас Народното събрание има по-голяма власт, защото гласува както кандидата за министър-председател, така и неговия кабинет.

10. Какво казват социологческите проучвания?

В Уикипедия на немски има цяла статия за социологическите данни за избора на 24 септември 2017 г.

Изборите за Бундестаг в 10 въпроса и отговора 6

Вижда се, че ХДС/ХСС (в таблицата – Union) са ясни първенци с прогнози, даващи им между 35-38%. Социалдемократите (SPD) твърдо държат второто място със стойности в диапазона 21-25% и вероятно най-интересният въпрос е коя партия ще се класира за бронзовия медал като трета политическа сила.

Засега шансове за това има всяка от 4-те по-малки партии, като най-правдоподобни изглеждат те при Алтернатива за Германия (AfD) и Свободните демократи (FDP).

Отчитайки сериозния брой колебаещи се, както и възходящия тренд на Свободните демократи от последните седмици, то не би било учудващо, ако на финала те се доближат до своите 14,5% от 2009 г. и оставят алтернативците убедително зад себе си.

 

Главна снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 във Flickr

Скрийншотове – от това видео в YouTube

Финансов министър само за Еврозоната е план „Маршал“ с обратен знак

Благодаря на Владимир Сиркаров за поканата да гостувам в „Денят On Air“, където обсъждахме изборите за Бундестаг в Германия, възможните коалиции след това и въздействието им върху ЕС и света въобще.

Цялото участие можете да изгледате тук.

Макрон иска да преосновем Европа. Да му предложим повече пазар?

Един призрак броди из Европа – призракът на социалния дъмпинг. Цели 169 години след публикуването на комунистическия Манифест новоизбраният френски президент Еманюел Макрон сякаш пак призовава окончателно изоставени във вчерашното политически духове. Реториката е уж по-различна, но темата на практика – една и съща. А всички знаем, че появяват ли се призраци, те по-скоро рано, отколкото късно ще почнат и да притесняват хората. Ще се появи проблем, който ще търси своето решение. Където духове – там и ловци на духове. Въпрос на търсене и предлагане на пазара. Засега отворен остава само въпросът кой ще инвестира да го играе ловец.

За какво става дума?

Макрон е на мнение, че Общият пазар и свободното движение на хора не били създадени, за да помогнат на държавите-членки с най-ниски социални стандарти. С други думи той твърди, че работниците и служителите на пазара на труда не бива да се конкурират на ниво възнаграждения, като използваният тук лозунг е „За една и съща работа трябва да се плаща една и съща заплата“.

С това си искане Макрон не е сам. Подкрепя го австрийският канцлер-социалдемократ Кристиан Керн, който отдавна поддържа огъня срещу командироването на работници в рамките на ЕС. То не трябвало да е за срок, по-дълъг от 1 година, а спазването му да е скрепено с още повече и по-строги проверки и санкции.

Какъв е проблемът с командироването?

Понастоящем действащата правна рамка позволява на фирми, регистрирани в една държава-членка на ЕС, примерно в България, да предлагат услугите си в други държави-членки, като имат правото да командироват свои работници и служители в съответната държава-членка на ЕС, където трябва да се свърши работата.

Сега това е възможно за неопределен период от време, като на работниците е позволено да останат социално осигурени в продължение на максимум 24 месеца в социалните системи на техните страни по произход. Резултатът е, твърди се, че компаниите в Западна Европа били изложени на нелоялни практики от страна на източноевропейските си конкуренти, а работниците там – дори на социален дъмпинг.

Срещу всичко това не помагали и правилата, че на командированите трябвало да се плаща съобразно предвидените в приемащата страна трудови минимуми, защото били лесни за заобикаляне.

Край на свободното движение на хора

Темата е изключително парлива не само за България и Румъния, но и за по-богатите ни средноевропейски партньори от Чехия и Словакия. И това е така, защото една от най-ценните ни експортни стоки са хората – нископлатените (в сравнение със западноевропейците) при това.

Ограничаването на предлагането на услуги със собствен персонал или задължението на българските и другите източноевропейски фирми да плащат и осигуряват хората си съобразно по-високите западни стандарти на практика ще постави трудно преодолима бариера пред първите, за да защити вторите. По-лошо дори – ще заплаши, а би могло и да унищожи, свободното предлагане на услуги и движението на хора въобще.

Това ли иска Макрон?

Да, макар и да се крие зад иначе прекрасния евфемизъм „Да преосновем Европа!“, френският президент изглежда иска тъкмо това. И то противно на някои от предизборните си обещания за повече пазар и по-либерална политика като цяло.

Какво да правим ние? Можем и трябва да теглим в обратната посока – по-малко регулации и повече пазар в трудовите отношения. Всичко останало, би могъл да преупотреби израза си Борисов, са шменти-капели.

Прочее, Борисов би могъл и да се позове на това изследване, според което Евросъюзът сума сумарум печели от преливането на по-нископлатена работна сила от изток на запад. Би могъл и да пита Макрон с колко е готов да оскъпи стоките и услугите за френските и другите западноевропейски граждани вследствие победата си над социалния дъмпинг.

Въобще много би могъл Борисов, включително и да се пробва като ловец на духове. Остава само да го осъзнае и най-вече – да го пожелае.

 

Снимка – достъпна на Flickr

Правосъдие, но с мисъл

902 мерки за постигането на 236 цели, подредени в 64 приоритета, обединени в 20 теми, намерили място върху 128 страници. Това внушителното съдържание на обявената началото на август тази година „програма за управление на правителството на Република България за периода 2017-2021 г.“ То е такова само на пръв поглед, тъй като на особено ключовата за развитието на страната и обществото ни тема „Правосъдие“ там е отделена едва страничка и половина. Разделена на цифром и словом 2 (два) приоритета, 6 цели и още толкова мерки.

Двата приоритета (№28 и 29 в цялата програма) са претенциозно озаглавени. Първият е титулован „Гарантиране на ефективна, бърза и справедлива съдебна власт, вкл. чрез продължаване на съдебната реформа и борба с корупцията“, а вторият фирмира под „Създаване на нов ред за преследване на корупцията и противодействие на престъпността“.

Та, какви смята да ги върши управляващото мнозинство в сферата на правосъдието?

Иска да приема нов Наказателен кодекс (НК), като това е скрепено с абсолютно неясния мотив „Създаване на нова правна уредба в областта на наказателната политика на страната в съответствие с европейските и международните правни стандарти.“ На друго място се казва, че търсен ефект от новия НК е „Промяна на определението за маловажен случай с оглед противодействието на конвенционалната престъпност.“ Това е всичко, конкретика няма, а читателското усещане за чисто декларативно бла-бла само се затвърждава. Изцяло нов НК само заради „маловажния случай“? Който е въпрос на само един член в закона? И какво правим с всички, които досега оставаха неосъдени на това основание? Къде ги настаняваме? Правена ли е въобще оценка за колко случая става дума, дали затворите ни ще могат да ги поемат, както и колко би струвал целият масраф?

Подобна е ситуацията с правителствените идеи за нов Наказателно-процесуален кодекс (НПК). Обявената цел там се нарича „премахване на формализма в наказателния процес, както и на безкрайното връщане на делата в досъдебна фаза с цел избягване на наказателната отговорност.“ Ок, на първо четене изглежда благородно. Но колко хора у нас знаят, че съдът „връща дела“ (всъщност обвинителни актове) на прокуратурата, защото последната ги е написала безкрайно некомпетентно? Или защото полицията се е провалила с разследването в досъдебното производство? Не, това не се знае. За това и не се говори, поне не и извън юридическите кръгове. Ясно е също така, че проблемът с подготвеността и компетентността на разследващите кадри няма да намери решението си с изменения в НПК.

Прочее, идеята да се „пипат“ процесуалните закони е сериозно залегнала в управленската програма. Вижда се, че изменения са предвидени още както в Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК), така и в Административнопроцесуалния му събрат (АПК). И ако не е съвсем ясно какво ще се случва в ГПК, то неотдавна станахме свидетели как управляващото мнозинство прие силно противоречиви изменения в АПК. Това е така, защото от една страна се залага на повече електронизация – връчванията и призоваванията на страните ще могат да стават и по имейл или смс, което безспорно е крачка в правилната посока, но със същия законодателен замах силно се ограничава достъпът до касационното обжалване чрез многократно завишаване на съответните държавни такси. И ако някой се пита защо това е проблем, да обясня: изпълнителната власт на практика ни казва „Знаем, че административните ни актове са булшит, но вместо да се постараем да спрем или поне да намалим бълването на несправедливост, ние ще ви ограничим достъпа до последната инстанция, където евентуално бихте я получили.“

Засега това е прието „само“ на първо четене, но лично аз не съм оптимист, че ще има вадене на отровни зъби в последния момент – няма никакви индикации за наличието на нужната политическа воля.

А как стоят работите с прословутия „антикорупционен закон“?

Нали помните – антикорупционната политика представлява втория правителствен приоритет в частта за правосъдие. Поставената цел е „Постигане на трайни и устойчиви резултати в борбата с корупцията и организираната престъпност; за независимост на съдебната власт.”, а съответната мярка е дефинирана като „Приемане на нов Антикорупционен закон, който ще обедини фрагментарното законодателство и ще създаде единен антикорупционен орган на основата на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество.“

Какво точно ни предлага коалицията между ГЕРБ и Обединени патриоти тук? Не е нещо кой знае какво, но нека обобщим. Планираният нов мегаорган, който ще се постигне чрез сливането на няколко досега съществуващи структури, е нищо повече от „хартиен тигър”. Защо? Много просто – не само му липсва каквато и да е самостоятелност, но за всяка своя стъпка ръководството му ще зависи от прокуратурата. Сега някои ще кажат „Ама това сме го играли вече, къде въобще е новото?“ и ще бъдат напълно прави. Други повече от резонно ще се запитат „Ок, какво, обаче, правим, ако прокуратурата си прави оглушки и не иска да разследва определени (физически или юридически) лица?“ Аз бих добавил – какво правим, ако трябва да разследваме Главния прокурор? Примерно като в ЦУМгейт? Каквато нужда имаше, но никой (парламент, ВСС, инспекторат към ВСС и президент) не посмя да се намеси. Да, въпроси над въпроси, а отговори – нула.

Какво би могло да е решението тук ли? Примерно антикорупционен заместник-главен прокурор, който се отчита само пред парламента. И който може да разследва и повдига обвинения, включително на Главния. Разбираемо е, че управляващите бягат от това предложение като комунисти от разпит. И това е нормално – те ще бъдат измежду първите му жертви, ако го приемат. Защото работи на север от Дунава. Откъдето го знаем като „румънски модел”.

Какво изпълни мнозинството досега?

Тук е важно на първо място да припомним заявката на коалицията за „продължаване на съдебната реформа“, като една от набелязаните за постигането ѝ мерки е „изпълнение на 17-те препоръки от 10-годишния доклад по Механизма за сътрудничество и оценка на ЕС.“

Прочее, помните ли ги тези препоръки?

Те са повече от интересна отправна точка, тъй като в основата си призовават за експресно лечение на най-гнойната рана в правосъдието ни, известна и като „прокуратура“. Защото в противен случай напредващата оттам гангрена заплашва да се разпростре върху останалите му все още незасегнати от болестта органи.

Разбира се, лечението минава през рамкирането правомощията и задълженията на Главния прокурор, над когото, знаем, стои „само Господ“. Ключово тук е постигането на отчетност, която лека-полека да премахне действащата вече десетилетия хипотеза на недосегаемост.

Какво обаче стори мнозинството вместо това?

Прие изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВ), според които магистрати ще могат да бъдат (временно) отстранявани от длъжност дори само при евентуално повдигане на обвинение за някакво умишлено престъпление от общ характер. Досега действащата норма на чл. 230 от ЗСВ допускаше временно отстраняване от длъжност само ако магистратът е привлечен като обвиняем по престъпление, извършено „при осъществяване на съдебната власт“, т. е. заради действие или бездействие в изпълнение на неговата служба като съдия, прокурор или следовател.

Правото да иска временно отстраняване на магистрати и досега беше у Главния прокурор. С последното изменение, обаче, то се превръща в мини нуклеарна опция. Нека само за малко си представим, че вече не може да се манипулира случайното разпределение на дела. И че важно дело се е паднало на честен и отговорен съдия, на когото „здравите сили“ в правосъдието не могат да влияят. Какво правим? Ами повдигаме му измислено и скалъпено обвинение. Да, то няма да издържи дори пред Висшия съдебен съвет (ВСС), но дотогава съдията ще е бил отстранен от важно производство, а на негово място ще се е паднал някой друг, далеч по-комуникативен. Или корпоративен, ако ви е по-симпатично.

Сума сумарум, вместо да постигнат някакъв ефективен механизъм за контрол и отчетност на прокуратурата, депутатите я снабдиха дори с повече и по-груби възможности да се налага над съда. Всичко това на фона на сериозното влияние на Главния прокурор във ВСС и приетите и обнародвани измененията в друг ключов закон – НПК, конкретно в частта за Специализирания наказателен съд.

По този въпрос се изговори и изписа много. Основният проблем е, че се нарушава Конституцията, защото на Специализирания съд се възлага да гледа дела не само съобразно вида престъпления, но и съобразно длъжностното качество на подсъдимите лица. Т. е. за еднакви престъпления едни хора ще ги предават на „обикновените“ съдилища, докато други ще бъдат изправяни пред Специализирания им еквивалент. Като приложими ще бъдат различни правила за срокове, налагане на мерки та дори по отношение на правото (или отказа) на адвокатска защита.

Съвсем допустими тук са изводи в двете крайности – от (1) създава се особен трибунал, с чиято помощ властта ще може да се разправя с политическите си противници до (2) управляващите си правят „ВИП-съд“ като за „наши хора“, където извън прожектора на общественото мнение ще се гледат делата на кражбарите, мутрите и корумпетата от високите етажи на властта.

Вместо заключение

Като гледам как са тръгнали, направо не ми се мисли какво ни чака в оставащите повече от 3 години от мандата на това правителство. Засега едно е видно и с невъоръжено око – нито предвидените в програмата, нито досега изпълнените намерения, са продиктувани от някакво особено проявление на разума. В тая връзка, ако има нещо, за което винаги ще охрабрявам избраниците на българския гласоподавател, то е да мислят повече преди да действат. И като ще се занимават с правосъдие, поне да влагат мисъл.

Този текст написах специално за дясната платформа Мисъль.   

Снимка – достъпна под лиценз CC BY-SA 2.0 на Flickr